Вече не усещам гнева и разочарованието от предния ден. Днес просто съм примирена, но и изпълнена с надежда. Брутално тъжен факт е, че много хора просто изчезват от живота ти, когато си смазан и най-силно се нуждаеш от тях. Просто се надявам Рокси да е от другите — от онези, които остават.
Тя сяда на масата.
— Никога не съм мислила, че съм такава страхливка, но сърцето ми се къса, като се сетя какво се е случило на Гарет. Болката му ме кара да се чувствам… неудобно. Ами ако се опитам да кажа нещо, а се окаже, че не е на място?
Търся точния съвет, опитвам се да облека в думи онова, което ми се иска повече хора да бяха направили за мен тогава, когато започнах да се сривам.
Тя махва към вратата.
— Не мога да повярвам, че току-що го попитах как е. Що за въпрос е това към човек, който преживява нещо толкова тежко?
Иска ми се да я прегърна, задето е така внимателна.
— Той явно нямаше нищо против — отбелязвам. — Всеки задава този въпрос. Той е като разговорите за времето. Не се обвинявай за подобно нещо.
— Аз нямам база за сравнение в случая — продължава Рокси, пръстите й следват морската шарка на чашата. — Нямам деца. Никога не съм губила дори домашен любимец. Родителите ми, бабите и дядовците ми, братята и сестрите ми, родителите на мъжа ми — всички са живи и здрави. Нямам никаква представа какво е да загубиш някого, когото обичаш.
— Притесняваш се и си внимателна, значи имаш достатъчно добра представа.
Облекчението ми е толкова голямо, че се чувствам леко замаяна. За мен значи много, че Рокси реагира така.
Понякога хората ни дават каквото могат и е важно да го оценим, дори да не е точно това, от което имаме нужда.
— Не е достатъчно — настоява тя. — Имам предвид, че ти излизаш с него! И си ми приятелка. Искам да познавам мъжа в живота ти. Искам да излизаме всички заедно.
— Хайде да го направим тогава? — предлагам аз и свивам рамене. — Не бях с вас вечерта, когато сте пили вино, но явно на всички ви е харесало. Да започнем пак оттам?
Тя ме поглежда тъжно.
— Как? Тогава той беше просто новият секси, богат и известен съсед, който сваля приятелката ми. Сега е опечален художник, който е изгубил семейството си. Изражението му, когато говореше за сина си… — тя потръпва.
— Беше ужасно.
Добре си спомням призрачния поглед и колко дълбоко го усетих и аз.
— Знам — отвръщам.
Тя присвива рамене.
— Гарет е чудесен. Наистина. Много го харесвам. Трябва да превъзмогна себе си и някак да направя крачка към него, преди да си е помислил, че не го харесвам.
— Когато си лице в лице с него, не мисля, че ще ти е чак толкова трудно, колкото си мислиш. Той е много харизматичен.
— Такъв е, да. — Тя отпива от кафето и оставя чашата на масата. — Ти самата чувстваш ли се странно с него?
Поколебавам се.
— Не — отвръщам. — Въпреки че разбирам защо ти се чувстваш така. Тъгата е нещо прекалено лично, нали? И веднъж като разбереш, че някой страда постоянно, винаги мислиш за това, когато разговаряш с него.
— Което означава, че и той винаги мисли за това.
— Сигурна съм, че е нещо, с което той живее всеки ден. — Поглеждам през прозореца към залива. — Виждам го в очите му.
— Как издържаш?
— Защото започвам да осъзнавам, че съм много по-добре с него, отколкото без него. — Облягам се назад и се отпускам на стола. — Имам нужда да му бъдеш приятелка, Рокси. Важно е за мен.
— Искам да съм му приятелка. Просто се чувствам толкова… безпомощна — въздъхва тя. Обхваща чашата кафе с двете си ръце и духва надигащата се от нея пара. — Как успяваш да понесеш, когато ти говори за това?
— Не сме говорили.
Очите й се разширяват.
— Изобщо?
— Не. Ние просто… не знам. Просто сме много предпазливи. — Отново поглеждам през прозореца. — Мисля, че сексуалното привличане изненада и двама ни. Може би повече мен. В мига, в който разбра, че е взаимно, той беше готов да скочи с главата напред. Аз се страхувах повече. Както си споменавала и преди, нямам много добър опит с връзките.
Тя се усмихва.
— Той ни каза, че си го отрязала с гръм и трясък и си му пратила кошница с деликатеси.
— Така е — отвръщам на усмивката й. — Представях си, че живее на спагети в чашка и е заринат с кашони. Боже, колко съм грешала!
— Да. Къщата изглежда, сякаш живее там от години, а не от седмици. Човекът е доста организиран, нали?
— Абсолютно! Точно затова можеш да си сигурна, че няма да се срине пред теб. Понякога, когато идва на кафе, се умълчава, имахме и един неприятен момент, когато ходихме в града, но се справя и продължава напред.