— Харесва ми как ти стоят тези дънки, докторке. Много ми харесва!
Усмихвам се, доволна, че е забелязал. След като започнахме да правим секс, си направих абонамент в един сайт за стайлинг и първата ми кутия с дрехи пристигна, докато той беше в Ню Йорк. Вече имах поне два тоалета, подходящи за излизане. Това си е постижение и му се радвам.
Той натиска един от бутоните на шофьорската врата и изчаква, докато седалката му се спусне надолу и по-далече от волана, така че да има място да се качи. Наглася страничното огледало и поглежда към мен.
— Накъде да карам?
— Гладен ли си?
— Мда — той ме оглежда обстойно. — Но бих могъл и да хапна нещо.
Поклащам глава и се разсмивам, с всеки изминал ден ми става все по-лесно да го правя.
— Това беше ужасно!
— Но все пак ти хареса — отбелязва той. Обръща се назад и започва маневра, за да изкара рейндж роувъра от хаоса на на спрелите коли, чакащи пътници. Летището остава зад гърба ни. — Сега накъде?
— Яде ли ти се мексиканско?
— Винаги ми се яде мексиканска храна.
— Има едно място наблизо — в Туквила, с много добри отзиви, или едно друго във Федеръл Уей, по-близо до къщи. Ходила съм там, хубаво е.
— Тогава нека отидем в Туквила и да опитаме нещо ново.
— Добре. Продължавай по магистрала 518.
Той се престроява в другата лента, пресята се над централната конзола и ме хваща за ръката.
— Твоята работа как мина?
— Добре. Рокси беше във вихъра си. Ева отлетя за Ню Йорк с частен самолет същия следобед. Сериозно се замислих дали да не отида с нея и да те изненадам.
— Защо не го направи?
— Защото нямаше да пристигнем преди единайсет вечерта, а аз не знаех дали ще си на афтърпартито, или може би на късна вечеря с приятели — вдигам рамене. — Не исках да развалям плановете ти.
— Нямаше да имам нищо против, Тийгън. Ни най-малко.
Изпреварва ни кола с висока скорост и после безразсъдно минава пред нас, за да се качи на лентата в посока юг.
— Видях някои от снимките, които бяха публикувани — поглеждам към преплетените ни ръце. — Татяна Черлин е била там.
— Беше, да. Тя ми е приятелка.
— Рокси ми каза, че Татяна е била с теб, когато си се нанесъл.
Следва миг на мълчание.
— Чувствам се като в засада — казва той и си поема дълбоко дъх. — Тя е приятелка. Никога не е била повече от приятелка и никога няма да бъде повече от това поради силно очевидната причина, че съм влюбен в теб и в този живот това няма да се промени.
— Гарет…
Не мога да изрека нито дума. Цялата съм пулсираща смесица от изненада, щастие и страх. Стискам силно ръката му.
— Запознах се с нея в една група за подкрепа на родители, загубили дете — започва той. — Още бях много объркан, а тя се бе борила с това от години. Разговорите с нея ми помогнаха да осъзная, че с времето ще стане по-лесно и че накрая ще се науча да живея с болката.
— Радвам се, че е била до теб тогава — казвам го съвсем искрено. Мисля, че той го разбира, защото усещам напрежението му да отслабва. — Иска ми се аз да бях до теб.
Поднася ръката ми към устните си и я целува.
— Сега сме тук. Заедно. Само това има значение.
— Притеснява ли те, че не можеш да говориш с мен за Дейвид?
За миг Гарет запазва мълчание. После казва:
— Нека обърна въпроса, преди да отговоря. Теб притеснява ли те, когато говоря за Дейвид?
— Не. Просто… Аз не съм по говоренето. Добър слушател съм, но имам усещането, че не е редно ти да споделяш лични неща, а аз не. Притеснявам се, че това е проблем — признавам.
— Че имаш нужда, която аз не мога да задоволя.
Палецът му гали кожата на ръката ми.
— В Ню Йорк се видях с терапевта си. Много неща се случиха за последните няколко месеца — преместих се, започнах пак да рисувам, намерих те. Имах усещането, че трябва да се отчета.
Посочвам отбивката, която трябва да хванем, и той се престроява.
— Има неща от предишния ми живот, които ми липсват, не само Дейвид — казва той тихо. — Но има и неща, които се случват сега между нас, които ме правят по-щастлив от всякога. Понякога се чувствам виновен от това.
Кафявият миниван пред нас има висулка „Бебе на борда“ на задния прозорец. Люлее се насам-натам.
— Доктор Питърсън предложи да си записваме в дневници нещата, които не можем или не искаме да кажем — продължава Гарет, — и да оставяме дневниците отворени, за да може другият да ги прочете. Това изключва говоренето от уравнението, но все пак линиите за комуникация остават отворени.
Поглежда към мен, когато спираме на един светофар.