Докато ги гледам, по пръстите ми потича разтопен сладолед. Момченцето е високо и слабичко. Миглите му са гъсти и мокри от водата, езикът му се стрелва и бързо облизва горната устна. С изключение на очите, то толкова прилича на Гарет, че умът ми не може да го осмисли.
Сърцето ми блъска в гърдите и аз се изправям.
— Докторке?
Гласът на Гарет звучи някак далечно и е лесно да не му обърна внимание. Тръгвам надолу по наклонената купа.
Зад мен Рокси се смее.
— Мисля, че Тийгън ще влезе във фонтана!
Майк й отговаря нещо.
— Тийгън — в гласа на Гарет се усеща напрежение.
— Виждаш ли го? — питам, докато се отдалечавам. — Виждаш ли го?
— Тийгън!
Стигам в средата на фонтана. Вятърът насочва пръските към мен и ме измокря цялата. Наоколо тичат деца, стрелкат се напред-назад и играят на гоненица с пръскащата вода.
Малката балерина изтичва покрай мен, плътно следвана от тъмнокосото момче.
— Извинявай! — провиквам се, но то продължава да тича, няма представа, че се обръщам към него.
Гарет ме хваща за ръката и ме повлича обратно.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Видя ли го? Прилича на Дейвид.
Той стисва зъби.
— Да се махаме оттук!
— Още не! — противя се аз.
Гарет ме хваща над лактите и леко ме разтърсва. Сладоледът ми пада и се разтича във водата в краката ми.
— Това не е Дейвид.
— Знам. Но ти дори не го погледна! — настоявам.
Обръщам се да видя детето отново и да му го покажа.
Виждаш ли? Изглежда точно като теб, с моите очи. На същата възраст е.
Рокси идва към нас.
— Всичко наред ли е? — пита тя.
— Трябва да тръгваме — отвръща Гарет. — Тийгън е уморена.
— Не съм уморена! — сопвам се. — Просто искам да поговоря с него!
— Не може да говориш с това момче! — избухва той. — Не те познава. Ще го изплашиш. Ще изплашиш и родителите му. Трябва да тръгваме.
— Гарет, ти не…
Той вдига слънчевите си очила и пълните му със сълзи очи срещат моите.
— Това не е синът ни, Тийгън. Това не е нашият Дейвид.
Дейвид е мъртъв.
Тези три думи пробождат сърцето ми. Толкова боли да гледам агонията по лицето на Гарет. Горещи сълзи се спускат по бузите ми и погледът ми се замъглява.
— Знам, че е мъртъв! — крещя през сълзи срещу него, докато поредната вълна от студени пръски залива и двама ни.
— Няма нужда да ми го казваш!
Толкова дълго сдържах сълзите си. Сега, когато са свободни, не мога да ги спра.
— Знам, че не е той… Знам… Боже, полудявам ли?
— Ела тук — тихо казва Гарет, прегръща ме и ме притиска силно към себе си. Докато сълзите ми попиват в тениската му, тялото му потръпва до моето.
16
Гарет
С тоя на прага на една от трите спални на приземния етаж в къщата на Тийгън. Дори самата гледка е толкова болезнена, че не мога да вляза.
Леглото на Дейвид, идеално оправено. Етажерката с книжките му, кутията с играчки. Дрехите му са подредени в дрешника. Из цялата стая са пръснати рамки със снимки от предишния ни живот — снимка от сватбата ни, снимка, правена точно след като Дейвид се роди, снимки от рождени дни, от училище, от почивки.
Защо не съм слизал тук досега?
Затварям вратата и поглеждам към втората стая на този етаж. Подобно на горния етаж, тя е в съвършен ретро стил и напълно стерилна. Само в едната спалня има нещо от жената, която обичам.
Отгоре се чува леко колебливо почукване на входната врата. Хуквам и вземам стълбите през една. Искам да отворя, преди звънецът да звънне и да събуди Тийгън.
Отварям и въобще не съм изненадан да видя Роксан.
— Здравей — поздравява тя тихо. — Как сте? Тийгън добре ли е?
Цялата светлина, която съм свикнал да виждам в нея, е изчезнала. Въздъхвам. Ще трябва да поправим и тази връзка. Тъгата е като счупено огледало — пукнатината в средата се разпростира навсякъде.
— Тя спи — отвръщам и я каня в кухнята. — Ще пийна нещо. Ще ми правиш ли компания?
— Добре.
Роксан влиза и започва да се оглежда, сякаш очаква мястото да изглежда по различен начин. Тръгвам към кухнята.
— Взех малко скоч от нас, но тя има бутилка вино в хладилника.
Тя тъжно се усмихва.
— Аз й я подарих, когато се нанесе. Дали още става за пиене?
— Може да проверим — отвръщам. Виното е от австралийска винарна, бутилката е с капачка на винт. Отварям я, помирисвам, сипвам малко в една чаша и опитвам. — Да, добро е.
Рокси поема чашата, която й наливам, и отпива стабилна глътка. Сипвам си голям скоч и сядам на масата при нея.