Тя ме поглежда.
— Наистина съм объркана.
— Със сигурност.
Пийвам от скоча и усещам как топлината от алкохола се разлива надолу към гърдите ми.
— Тийгън е твоята съпруга, така ли?
— Беше. Разведохме се няколко месеца след като загубихме Дейвид.
— О! — Роксан обхваща чашата си с длани. — Предполагам, че често се случва след загубата на дете.
— Това са митове — отвръщам. Усещам язвителната нотка в тона си и мигновено съжалявам. — Извинявай.
— Няма нищо.
— Само шестнайсет процента от двойките се разделят — продължавам с по-мек тон — и обикновено не е заради загубата, а защото нещата така или иначе не са били наред. Детето е било „лепилото“, което е пречело на брака да се разпадне. — Отпивам още глътка. — Или поне в нашия случай беше така.
Рокси също отпива от виното си и започва да си играе със столчето на чашата.
— Тя изглеждаше изненадана, когато се срещнахте за пръв път — отбелязва.
— Да, ами… аз бях още по-изненадан, когато ти ни запозна и тя не каза нищо. Всъщност бях бесен. Почувствах се така, сякаш е изтрила целия ни живот заедно, сякаш го е накарала да изчезне. — Отпивам отново и задържам алкохола в устата си, преди да преглътна. — След като спрях да крещя пред психолога си по темата, той ми разказа за нещо, наречено „сложна скръб“.
— Наскоро четох за това.
Кимвам.
— Щом разбрах, че тя не просто не е продължила напред, а още се лута в мъката си, осъзнах, че се нуждае от мен точно толкова, колкото и аз от нея.
— Нямах представа — шепне Рокси.
— Страхувах се да ти кажа.
В миг и двамата се обръщаме към вратата. Тийгън стои на прага на кухнята пребледняла и с подпухнали очи. Бях й помогнал да облече една широка тениска, след като я измъкнах от омазаните със сладолед дрехи. Изглежда малка и изгубена, пръснатите по бузите и по носа й лунички изпъкват на фона на бледата кожа.
Ставам и отивам при нея. Отмятам надвисналите пред лицето й кичури коса. По целия път към къщи тя плака.
Изтерзани разтърсващи хлипове, които раздираха сърцето ми.
— Добре съм — казва сега и хваща китките ми. Гримът се е размазал в тъмни петна около очите й.
Толкова е красива. Години наред скицирам лика й в тетрадки, по салфетки и по пощенски пликове. И насън мога да нарисувам овала на лицето й. скулите и бадемовата форма на очите й.
— Извинявай за случката при фонтана, Гарет — прошепва тя. Устните ми леко докосват челото й.
— Не се извинявай.
— Не знам какво ми стана — тя свива рамене. — Искам да седна.
Придърпвам й един стол и отивам до кухнята за чаша сок.
Рокси хапе долната си устна и очевидно не знае какво да каже или да направи.
— Нуждаех се от твоето приятелство, Рокси — започва Тийгън. — Толкова много от приятелите ни изчезнаха, след като загубихме Дейвид, а онези, които останаха, вече не гледаха на нас по същия начин. Идваше ми в повече. Съжалението в погледите им. Да се отнасят с мен така, сякаш всеки момент ще избухна. Това, че никой вече не се смееше. Трудно е да носиш този допълнителен товар, когато и без това си сринат.
Когато се връщам и оставям чашата портокалов сок пред Тийгън, Рокси плаче.
— Не мога да ти се ядосам — казва тя и избърсва сълзите си с ръце. — Не и след начина, по който реагирах, след като Гарет ни разказа за Дейвид. Толкова мъчно ми става, като помисля, че си живяла с всичко това сама. И съм убедена, че несъзнателно съм казвала неща, които са били болезнени за теб.
Откъсвам парче кухненска хартия и й го подавам.
Тя ме поглежда.
— Благодаря. Все пак вие двамата наистина сте заедно, нали? Това поне е истина?
Поглеждам към Тийгън. През последните няколко седмици тя бе започнала да се разтваря като цвете, но сега отново се е свила в себе си. И все пак в погледа й има твърдост. Надявам се, че е успяла да загърби миналото. А ако не е, е… ще стигнем и дотам. Сигурен съм и това ми стига.
— Всичко е истина, Рокси — отвръща тя. — Има някои неща, които не знаеше, но всичко, което знаеш, е самата истина.
Погледът на Тийгън за миг среща моя и се връща към приятелката й.
— Мисля, че сме се променили достатъчно и този път ще се получи. Не го очаквах. Когато Гарет ми писа и ме пита дали искам да опитаме да започнем от нулата, аз се съгласих само защото смятах, че дължа на Дейвид поне това. Бяхме толкова съсипани, когато се разведохме… някъде по пътя бяхме изгубили любовта си.
— Аз продължавах да те обичам — казвам твърдо и заставам прав до кухненския остров просто защото не мога да седя на място. — Съгласих се да се разведем, защото исках да си щастлива. Когато се срещнахме, ти вече беше минала през ада с Кайлър. Не исках да имаш чувството, че си се измъкнала от един провален брак, за да попаднеш в друг.