В това време колумбийците подготвяха друг план — съвсем не лош. Всяка неделя по време на литургия параклисът се изпълваше с гости и затворници. Всички изслушваха службата, след което започваха часовете за посещение. Колумбийците ме накараха да ида на литургия, за да добия представа за обстановката и да мога да ръководя действията идната неделя. Предложиха ми да ме направят вожд на въстанието. Аз обаче отказах тази чест — не ги познавах достатъчно добре.
Носех отговорност за четиримата французи. Бретонеца и онзи с ютията отказаха да участвуват. Не искат — не искат, трябваше само да си останат в клетката и да не идват в параклиса. Останалите четирима щяхме да идем на литургия и да участваме в удара. Помещението беше правоъгълно. Мястото на хора беше в дъното; от двете страни по средата — врати към дворовете. Главният вход беше този, пред който киснеше часовоят. Зад гърба му имаше решетка, зад решетката — двадесетина надзиратели. И зад тях най-после — вратата към улицата. Тъй като параклисът се препълваше до пръсване, надзирателите оставяха решетката отворена и по време на цялата служба стояха прави, притиснати един до друг в редица. Сред посетителите щяха да бъдат двама участници в удара. Няколко жени щяха да внесат оръжието, скрито между бедрата си. Щом всички се съберат, мацките подават пистолетите на онези двамата — 38-и и 45-и калибър. Вождът на заговора получава най-внушителния патлак от една жена, която веднага след това изчезва. Сигналът за действие ще бъде църковната камбана — щом забие, удряме. Моята задача беше да подпра гърлото на директора дон Грегорио с един огромен нож и да кажа: „Da la orden de nos dejar passar si no, te mato“ (Дай заповед да ни пуснат, или те убивам.)
Друг участник трябваше да извърши същата операция с кюрето. Още трима — да насочат от три различни ъгъла оръжието си срещу изправените пред изхода надзиратели. Имаше заповед да се стреля по първия, който откаже да хвърли пушката си. Невъоръжените участници в бунта щяха да излязат най-напред. Ние с кюрето и директора най-накрая. Ако всичко потръгнеше по план, в това време пушките на полицаите щяха да лежат на земята. Нашите хора с патлаците трябваше да натикат ченгетата обратно в параклиса, да дръпнат решетката и после дървената врата. Отвън часови нямаше да има, защото те всички бяха задължени да присъстват на службата. На петдесет метра от вратата щеше да ни чака камион със стълбичка, за да се натоварим по-бързо. Вождът на бунта трябваше да се качи последен — едва тогава камионът щеше да потегли. След като веднъж присъствах на литургията, приех плана. Всичко изглеждаше така, както ми го беше описал Фернандо.
Предупредих Жозеф Дега да не идва на посещение в неделя. Той каза, че ще подготви едно фалшиво такси, за да не се налага и ние да се качваме в камиона, и ще ни скрие някъде. Цяла седмица живях в превъзбудено състояние и с нетърпение очаквах мига на бунта. Фернандо успя да си намери револвер по друга линия. Действително страховито оръжие — 45-и калибър. В четвъртък дойде да ме посети една от мацките на Жозеф. Държа се много мило и ме предупреди, че таксито ще бъде жълто — не можем да го объркаме.
— Окей. Благодаря ти.
— Късмет! — тя ме целуна по двете бузи и като че ли изглеждаше развълнувана.
— Влизайте, влизайте. Изпълнете този храм, за да чуете Божието слово — призоваваше кюрето.
Клузио едва се сдържаше. На Матюрет очите му святкаха, четвъртият ме следваше плътно по петите. Напълно спокойно заех мястото си. Ето го там дон Грегорио, седеше си на стола до някаква дебела жена. Аз бях прав до стената. От дясната ми страна — Клузио, отляво — другите двама, всички облечени подходящо, така че да се смесим с тълпата, ако успеем да излезем на улицата. Държах ножа си скрит в ръкава на кафявата си риза. Бях го закрепил за ръката си с ластик. Точно в момента на молитвата, когато всички са навели глави като че търсят нещо, едно дете от хора започва да бие бързо камбаната, след което я удря бавно три пъти. Вторият от тези три последни удара беше нашият сигнал. Всеки си знаеше ролята.