— С теб ще се занимаем по-късно, французино.
На следващия ден директорът се появи с гипсирано рамо и поиска от мен да подам оплакване срещу офицера. С удоволствие написах в жалбата си всичко, което ми хрумна. Историята с приспивателното беше напълно забравена. Вече не се интересуваха от нея — толкова по-добре за мен.
Няколко дни по-късно Жозеф Дега предложи да организира акция отвън. Бях му казал вече, че е невъзможно да се бяга нощем заради силното осветление на пътеката върху стената и той започна да търси начин да спре електричеството. Помогна му електротехникът — идеята беше да спусне прекъсвача на един от трансформаторите извън затвора. На мен ми оставаше само да подкупя часовоя откъм улицата и надзирателя пред вратата на параклиса. Оказа се по-сложно, отколкото мислехме. Първо трябваше да убедя дон Грегорио да ми върне десет хиляди песос от моите пари под предлог, че искам чрез Дега да ги изпратя на семейството си. (Щях естествено да го „накарам“ да приеме две хиляди от тях за подарък на жена си.) После се налагаше да открия кой ръководи смените на караула и да подкупя и него. Въпросното лице взе трите хиляди песос, но при условие, че няма да участва в преговорите със самите часови. Моя работа беше да подбера хора и да се разбера с тях. После щях да му кажа на кого съм се спрял и той щеше да ги прати да дежурят в уречения час.
Подготовката за тази нова акция ми отне около месец. Накрая всичко беше изпипано. За да не се занимаваме с дежурещия в двора полицай, решихме да прережем един от металните прътове на решетките с трион — разполагах с три отделни метални острия, които можех да монтирам на дръжките му. Колумбиецът, с който бягахме предишния път, също беше известен. Той възнамеряваше да пререже решетката си на няколко етапа. В съдбовната нощ един от неговите приятели, който специално за целта се правеше вече от няколко дни на луд, щеше да заудря по парче цинкова ламарина и да пее с пълно гърло. Колумбиецът знаеше, че с часовия сме се договорили за бягството на двама французи и че ако се появи трети, той ще стреля. Въпреки всичко човекът реши да рискува — според него надзирателите нямало да го различат, ако се движи плътно зад останалите. Клузио и Матюрет теглиха жребий кой да тръгне с мен — спечели Клузио.
Настъпи чаканата безлунна нощ. Сержантът и двамата полицаи бяха получили половинките от полагащите им се банкноти — този път не се наложи да ги режа, те си бяха разполовени. Остатъка щеше да им предаде жената на Жозеф Дега, с която имаха среща по-късно в едно заведение в китайския квартал.
Светлината изгасна. Хвърлихме се към решетката и я прерязахме за по-малко от десет минути. Облечени в тъмни дрехи, се измъкнахме от килията. По пътя колумбиецът се присъедини към нас. Той беше чисто гол, с изключение на черния си слип. По решетката на една от килиите, издълбани в стената, се изкачих върху металния навес и оттам метнах куката, закачена на триметрово въже. За по-малко от три минути се озовах върху пътеката, без да вдигна какъвто и да било шум. Проснах се по корем и зачаках Клузио. Нощта беше непрогледна. Изведнъж видях, или по-скоро усетих да се протяга нечия ръка, хванах я и я дръпнах. Тътенът, който прозвуча, беше неописуем. Оказа се, че Клузио, пропълзявайки между стената и навеса, се е закачил с колана си за ламарината. Разбира се, щом чух шума, престанах да тегля. Цинкът млъкна. Реших, че Клузио е успял да се откачи от навеса и отново понечих да го изтегля — наложи се да го отскубна със сила и да го измъкна върху пътеката в съпровод с оглушителното дрънкане на ламарина.
От всички постове с изключение на подкупения се разнесоха изстрели. Паникьосани от куршумите, скочихме не откъдето трябваше — улицата на това място се оказа на девет метра под нас, докато малко встрани беше само на пет метра. В резултат Клузио повторно си счупи зарасналия крак. Аз въобще не можех да се изправя — бях счупил и двата. По-късно разбрах, че става дума за костиците на петите. Колумбиецът си изметна коляното. Всички надзиратели изскочиха на улицата. Наобиколиха ни под светлината на мощен фенер и насочиха пушките си към нас. Аз плачех от ярост. Отгоре на всичко ченгетата не искаха да ми повярват, че не мога да се изправя на крака. Върнах се обратно в затвора на колене, под дъжд от стотиците удари с палка. Клузио и колумбиецът подскачаха на един крак. Имах по главата си рана от удар с приклад, която ужасно кървеше.