Изстрелите събудиха дон Грегорио, който за наше щастие беше останал да спи в кабинета си тази нощ. Без неговата намеса сигурно щяха да ни смажат с прикладите и палките си. Естествено, този, който се нахвърляше върху ми с най-много злост, беше именно подкупеният сержант. Дон Грегорио сложи край на дивашката оргия. Заплаши полицаите, че ще ги даде под съд, ако наранят сериозно някого от нас. Тези магически думи ги накараха да спрат.
На следващия ден кракът на Клузио беше гипсиран в болницата. Затворник специалист по наместванията оправи колумбиеца и бинтова коляното му. През нощта глезените ми отекоха така, че станаха колкото главата ми, черно-червени от вътрешните кръвоизливи, подути до крайност. Докторът ме накара да ги потопя в хладка солена вода и започна да ми слага пиявици по три пъти дневно. Като се налочат с кръв, пиявиците сами те пускат и падат, след което ги накисват в оцет, за да ожаднеят отново. Раната на главата ми затвориха с шест шева.
Някакъв недобросъвестен журналист написа статия за мен. Изкара, че съм бил организатор на бунта в параклиса, че съм бил отровил часовоя и накрая с помощ отвън съм подготвил колективно бягство, като съм уредил да се прекъсне токът на целия квартал. „Да се надяваме, че Франция ще дойде колкото се може по-скоро да ни освободи от присъствието на своя гангстер № 1“ — пишеше в заключение.
Жозеф дойде да ме посети заедно с жена си Ани. Сержантът и тримата полицаи се домъкнали един по един да си искат втората част от разполовените банкноти. Ани искаше да ме попита какво да прави. Казах й да им плати, защото те удържаха на своята дума. Не беше тяхна вината за провала ни.
Вече цяла седмица ме разхождаха из двора на носилка, която ми служеше и за легло. Специално приспособление в края й придържаше краката ми по-високо от главата. Това беше единственото положение, при което изпитвах по-малко болка. Огромните ми, подути, задръстени със съсирена кръв ходила не позволяваха да ги опирам в нищо, дори легнал. Затова ми беше по-леко, докато висяха на приспособлението. Петнадесет дни след счупването отоците спаднаха наполовина и ми направиха рентгенови снимки. Разбира се, че са ми строшени петите. Щях да остана куц до края на живота си.
Според вестника в края на този месец трябвало да пристигне кораб с френски ескорт, който да ни прибере. Наричал се „Мана“. Беше 12 октомври. Оставаха ми още осемнадесет дни, за да изиграя последната си карта. Какво можех да направя с тези два счупени крака?
Жозеф беше отчаян. Разказа ми, че всички французи и всички жени от китайския квартал били разстроени, задето въпреки толкова усилия да извоювам свободата си, само след няколко дни ще попадна отново в ръцете на френските власти. Цялата колония преживявала заедно с мен. Моралната им поддръжка ме накара да се чувствам по-добре.
Отказах се от идеята си да убия някой колумбийски полицай. Просто не можех да се реша да отнема живота на човек, който не ми е причинил никаква злина. Той можеше да има майка и баща, които разчитат на неговите грижи, жена, деца. Усмихнах се при мисълта, че трябва да намеря някой лош полицай без семейство. Сигурно трябваше да го запитам нещо от рода на: „Нали никой няма да плаче за теб, ако те убия?“. Сутринта на 13 октомври бях почти откачил. Имах в себе си малко пикринова киселина — ако я глътнех, щях да получа жълтеница. Можех да попадна в болницата и да чакам наети от Жозеф хора да ме отвлекат. На 14-и, следващия ден, вече бях жълт като лимон. Дон Грегорио пристигна да ме посети в двора. Скрит на сянка, лежах в носилката си с крака във въздуха. Атакувах директно, без уговорки:
— Получавате десет хиляди песос, ако ме пратите в болница.
— Добре, французино, ще опитам. Не толкова заради парите, а по-скоро от съчувствие към безплодните ти усилия да се освободиш. Само че не вярвам, че в болницата ще те приемат. След онази статия във вестника сигурно се боят.
Час по-късно докторът ме изпрати в болницата. Там нямах време дори да се огледам. Свалиха ме на носилка от линейката, прегледаха ме внимателно, взеха ми урина — и два часа по-късно бях отново в затвора, без изобщо да съм мърдал от носилката.