Ох, добре се измъкнах. Ама че идея — да му предлагам кренвирши на тоя! Носилката бързо се отдалечи от досадния полицай. Така ме беше стреснал с желанието си да му отчупя хляб, че целият тънех в пот.
— Фойерверките са за утре. Ето, Пабло, тук е всичко необходимо. Дупката трябва да се пробие точно под навеса с куличката. Така ченгето отгоре няма да може да те вижда какво правиш.
— Да, ама ще ме чува.
— Всичко съм обмислил. Сутрин в десет тази част на двора е цялата в сянка. Нека някой от занаятчиите да се захване да изправя лист медна ламарина, като я подпре на стената на няколко метра от нас. Още по-добре, ако са двама. Ще им дадем по пет песос на човек. Намери подходящи хора. Речено — сторено.
— Двама мои приятели ще млатят по ламарината, без да спират. Часовоят няма да може да отличи шума от бургията. Ти обаче застани с носилката така, че да те вижда, и започни да се караш с останалите французи. Така ще ме прикриеш още по-добре.
Дупката беше пробита за един час. Часовоят нищо не разбра благодарение на ударите с чук по медта и на олиото, с което един от помощниците ни непрестанно смазваше бормашината. Натикахме пръчките в дупката, фиксирахме детонатора и оставихме двадесетсантиметров фитил. Прилепихме пръчката с глина. Отдръпнахме се. Ако всичко вървеше добре, експлозията щеше да отвори достатъчно голям процеп. Надзирателят щеше да се срути на земята заедно с будката си, а аз, яхнал Пабло на конче, щях да додрапам до таксито. Клузио и Матюрет щяха да стигнат дотам преди нас, дори да излезеха последни.
Точно преди да подпалим фитила, Пабло предупреди група колумбийци.
— Ако ви се бяга, да знаете, че след няколко секунди в стената ще се отвори дупка.
— Добре стори, защото така полицаите ще хукнат да стрелят по онези, които са зад нас и се виждат по-добре.
Драснахме кибрита. Мощна експлозия разтърси целия квартал. Будката се срути долу барабар с полицая. Стената се разцепи и някои пукнатини бяха толкова широки, че можехме да видим улицата през тях, но нито една не позволяваше да се промуши цял човек. Така и не се отвори достатъчно голям процеп, за да минем, и едва тогава признах пред себе си, че съм загубил. Писано ми беше да се върна обратно в Кайен.
Суматохата, която последва експлозията, беше неописуема. В двора се събраха повече от петдесет полицаи. Дон Грегорио веднага схвана каква е работата.
— Bueno (добре), французино. Този път, надявам се, е последният.
Началникът на гарнизона беше луд от гняв. Все пак не можеше да заповяда побой над ранен човек в носилка и за да спася останалите, високо и ясно заявих, че сам съм направил всичко. Извикаха зидари да поправят пораженията, а в това време стената щеше да се пази от шестима надзиратели в двора, шест пред оградата и шест на улицата. Слава Богу, полицаят, който се срути отгоре, не беше пострадал.
Завръщане в каторгата
Три дни по-късно, на 30 октомври, в единадесет сутринта дванадесет надзиратели от Кайен, облечени в бяло, дойдоха да ни вземат. Преди отпътуването — малка официална церемония. Всеки от нас трябваше да бъде идентифициран. Носеха със себе си антропометрични данни, снимки, отпечатъци и прочие боклуци. След като установиха самоличността ни, френският консул пристъпи да подпише протокола на областния съдия, който беше служебното лице, натоварено да ни предаде на френските власти. Всички присъстващи бяха удивени от другарското отношение на френските надзиратели към нас. Никаква грубост, никакви резки думи. Тримата, които бяха живели по-дълго в каторгата, познаваха част от ченгетата, говореха си с тях и се закачаха като стари другари. Началникът на ескорта комендантът Бурал се разтревожи от състоянието ми, огледа краката ми и заяви, че ще бъда излекуван на борда, защото в екипажа имало и добър санитар.
Това, което най-много ни измъчи по време на пътуването в трюма на старата бракма, беше жегата и оковите, останали в нея от времето на тулонските каторжници. Единствен инцидент — корабчето трябваше да спре в Тринидад, за да натовари въглища, и английският офицер настоя да ни свалят оковите. Изглежда според техните закони се забраняваше оковаването на хора в открито море. Веднага се възползвах от свободата си, за да шамаросам друг инспектиращ английски офицер. Надявах се, че така ще ги накарам да ме арестуват и ще ме свалят на твърда земя. Офицерът обаче отсече:
— С тази сериозна простъпка няма да ме накарате да ви арестувам и да ви сваля на твърда земя. Завръщането ви в Гвиана е достатъчно тежко наказание.
Много шум за нищо. Ясно — беше ми писано да се върна в каторгата. За нещастие, всички тези единадесет месеца бягства, изпълнени с упорита и тежка борба, завършваха по най-жалък начин. И въпреки всичко, въпреки шумния провал на многобройните ми авантюри, въпреки завръщането в Гвиана и всички горчиви последици, които то влачеше със себе си, от паметта ми не можеха да се изтрият изживените незабравими мигове.