Близо до пристанището на Тринидад, от което се отдалечавахме, само на няколко километра по-далеч, живееше прекрасното семейство Боуен. Минахме и покрай Кюрасао, родина на благородния епископ Иреней дьо Брюн. Сто на сто бяхме плавали и покрай земите на индианците гуахирос, където изживях най-чистата и страстна любов, толкова естествена и спонтанна. Двете индианки, изпълнени със сила, съчувствие, любов и чистота, ми бяха помогнали да се докосна до онази откритост и проницателност за света, на която само децата са способни.
А прокажените от Острова на гълъбите! Нещастните каторжници, споходени от ужасната болест, които въпреки всичко намериха в сърцата си достатъчно сили, за да ни помогнат така благородно!
И белгийският консул с неговата доброта, и Жозеф Дега, който толкова рискува заради мен, без дори да ме познава! Заслужаваше си да предприема моето бягство, дори само за да срещна всички тези хора. Въпреки неуспеха бягството ми беше победа, защото благодарение на него душата ми се обогати от контактите с подобни изключителни личности. Не, не съжалявах, че съм го предприел.
Ето я Марони с калните и води. Качихме се на мостика на „Мана“. Тропическото слънце вече гореше земята наоколо. Беше девет сутринта. Видях отново устието — бавно се връщахме там, откъдето бях заминал с такава скорост. Другарите ми мълчаха. Надзирателите се радваха, че сме пристигнали. По време на пътуването морето често се вълнуваше и повечето от тях се чувстваха облекчени да видят твърдата земя.
Шестнадесети ноември 1934-а.
На кея се беше събрала тълпа. Чувстваше се, че с нетърпение очакват хората, които бяха дръзнали да стигнат толкова далеч. Пристигнахме в неделен ден и затова се превърнахме в атракция сред всекидневната скука. Чувах реплики:
— Ето онзи, раненият, е Папийон. Този е Клузио, а другият Матюрет… — и прочие.
В лагера на наказателната колония шестстотин души бяха подредени пред бараките си. Всяка група се пазеше от надзиратели. Първият, когото видях, беше Франсоа Сиера. Плачеше, без да крие сълзите си. Беше се надвесил от прозореца на лазарета и ме гледаше. Личеше си, че болката му е искрена. Спряхме в средата на двора. Говорителят на коменданта взе думата:
— Каторжници, сега можете да се убедите колко безсмислен е всеки опит за бягство. Властите във всяка страна ще ви арестуват и ще ви върнат на Франция. Никой не иска да си има работа с вас. Затова по-добре е да кротувате и да пазите добро поведение. Питате се какво ги очаква тези петимата? Тежка присъда, която ще изтърпят в изолатора на Сен Жозеф и после доживотно заточение на Островите на спасението. Ето какво си извоюваха с този опит за бягство. Надявам се, че сте разбрали поуката. Надзиратели, отведете ги в карцера.
Минути по-късно се озовахме в специални килии, подложени на строго наблюдение. Веднага щом пристигнахме, поисках да се погрижат за краката ми — все още отекли и силно възпалени. Клузио се оплака, че гипсът му убива. Просто пробвахме почвата… Ех, ако ни пратеха отново в болницата! Франсоа Сиера се появи заедно с един надзирател.
— Ето ви санитар — рече ченгето.
— Как си, Папи?
— Зле, трябва да постъпя в болница.
— Ще опитам да те уредя, но след всичко, което си извършил там, не ми се вярва да успея. Това важи и за теб, Клузио.
Разтри ми краката, намаза ме с някакъв мехлем, провери гипса на Клузио и си тръгна. Не можахме да разменим нито дума, защото ченгетата стояха край нас, но очите на Сиера изразяваха толкова състрадание, че се почувствах дълбоко развълнуван.
— Не, нищо не може да се направи — каза ми той на следващия ден, когато дойде за нов масаж. — Ако искаш, ще опитам да те преместя в обикновена килия. Тук слагат ли ти нощем окови на краката?
— Да.
— Значи е по-добре да идеш в общото помещение. Пак ще те оковават, но поне няма да си сам. Сигурно е много тежко да си сам в подобен момент.
— Добре.
Да, сега ми беше много по-тежко да понасям самотата. Намирах се в такова състояние, че дори нямаше нужда да затварям очи, за да попадна в плен на въображението си. Положението ми се усложняваше от това, че сега не можех дори да крача напред-назад.
Уви! Ето ме отново в блатото. Малко ми трябваше, за да забравя къде се намирам и да полетя в мислите си към морето и свободата, към радостта, че съм станал нов човек, но също и към отмъщението. Спомнях си за дълга на троицата Полен, ченгетата и прокурора — не биваше никога да забравям за тях. Онзи куфар — нямаше смисъл да го връчвам на ченгетата още на вратата на Следствено управление. Можех да пристигна преоблечен като служител на „Вагон Лий — Кук“ с фуражка със знака на компанията на глава. На куфара щеше да има етикет „За комисаря Беноа. Ке дез Орфевр №36, Париж.“. Сам щях да кача куфара в залата за съвещания — часовниковият механизъм щеше да задейства чак след като съм се отдалечил, така че можех да действам спокойно. Камък ми падна от плещите, щом измислих цялата работа. Що се отнася до прокурора, трябваше да намеря време да му изтръгна езика. Още не бях измислил как, но вече си представях, че го правя — щях да накъсам курвенския му език парче по парче.