Но сега най-важната задача беше да си излекувам краката. Нужно ми беше да се движа, и то бързо. Имах цели три месеца до съда тук, а за три месеца можеха да се случат куп неща. Месец докато проходя, месец докато подготвя нещата, и хайде — сбогом, господа. Посока — Британски Хондурас. Но този път никой нямаше да може да ме пипне.
Три дни след пристигането ни ме преместиха в общото помещение. Четиридесет човека, затворени в него, очакваха военния съд. Някои бяха обвинени в кражби, други в грабеж или предумишлени палежи, убийства, опити за убийства, опити за бягство, в бягство и дори в човекоядство. Бяхме разположени по двадесет от всяка страна на дървения нар, всички оковани за един и същи, петнадесетметров метален прът. В шест вечерта левият крак на всеки от нас беше приковаван с метална халка. В шест сутринта ни освобождаваха и ни позволяваха да сядаме, да се разхождаме, да играем на дама, да разговаряме на така нареченото стъргало — широката два метра пътека, която минаваше от единия до другия край на помещението. Денем нямах възможност да се размечтавам. Останалите ми идваха на посещение на малки групи и чакаха да им разказвам за бягството. Всички се съдираха от възмущение, когато стигах до доброволната си раздяла с индианците, Лали и Зорайма.
— Какво не ти достигаше, бе приятелю? — избухна един парижанин по време на моя разказ. — Трамваи ли? Асансьори ли? Кина ли? Или електрическите крушки, с чийто ток би могъл да се задейства електрически стол? А може би ти се прииска да идеш да си топнеш задника във фонтанчето на Плас Пигал? Как можа, бе! — продължаваше той. — Да имаш подръка две женски, коя от коя по-навита, да се моташ както майка те е родила сред природата, заобиколен от цяла компания готини нудисти; тъпчеш се, поркаш си, ловуваш; наоколо ти е морето, слънцето, топлият пясък, даже мидените перли са си твои, ей тъй на — гратис, и най-доброто, което измисля тъпата ти глава, е да зарежеш всичко това. И защо? А кажи, де? За да пресичаш улиците тичешком, да не би нещо да те прегази, да плащаш наем, да харчиш за шивач, за ток, за телефон. И да трябва да избираш между престъплението и мърлявото живуркане на чиновник при някой работодател, който ще ти плаща колкото да не пукнеш от глад? Честно, не те разбирам. Бил си в рая и по собствена воля си скочил в ада, където освен обикновените гадости ти лично имаш и този проблем, че всички ченгета по света вечно ще те гонят по петите. Вярно е, че си още пресен-пресен от Франция и физическите и духовните ти сили не са те напуснали. Но аз, с моите десет години каторга зад гърба, не те разбирам. Както и да е, добре дошъл. И понеже явно имаш намерение да почнеш всичко отначало, разчитай на нас — ще ти помогнем. Нали така, приятели? Съгласни ли сте?
Останалите потвърдиха и аз им благодарих.
Всички бяха закоравели престъпници и то им личеше. Поради близостта, в която живеехме, беше много трудно да скриеш патрона си от другите. И така, както ни приковаваха нощем, всеки от нас лесно можеше да стане жертва на убийство с цел грабеж. Достатъчно беше да подкупиш през деня арабина, дето ни заключваше, и да го накараш да не затяга халката на крака ти. През нощта се измъкваш, правиш каквото ще правиш и се връщаш ни лук ял, ни лук мирисал, като преди да си легнеш, сам си затягаш оковата. Арабинът ще си трае, защото и той е в кюпа.
Минаха три седмици, откак бях тук. Изтекоха наистина много бързо. Вече ходех по малко, придържайки се за стената в коридора. Започнах и да се оглеждам. Миналата седмица по време на разпита ме изправиха срещу тримата копои, които бяхме нокаутирали и обезоръжили. Радваха се, че са ни пипнали, и се надяваха, че някой ден ще им паднем в ръчичките. След бягството ни и тримата бяха понесли тежки наказания — лишили ги бяха от шестмесечната почивка в Европа и им бяха спрели за период от една година месечните надбавки за колониална служба. Така че срещата ни не би могла да се нарече сърдечна. Оплакахме се на следователя от заплахите им, за да ги има предвид.