Най-добре от всички се държа арабинът. Говори само истината, нищо не преувеличи и съвсем забрави за ролята на Матюрет. Военният следовател много настояваше да му кажем откъде сме взели лодката. Настроихме го зле срещу себе си, защото му разказахме някакви небивалици от рода на това, че сами сме си я направили.
Каза, че заради нападението над надзирателите ще се постарае да ни осигури по пет години изолатор за мен и Клузио и три години за Матюрет.
— А вие, дето ви наричат Папийон, можете да сте сигурен, че ще ви отрежа крилцата и няма да можете повече да литнете.
Боях се, че говори напълно сериозно.
Трябваше да чакаме цели два месеца, докато ни изправят пред съда. Много ме беше яд, дето не скрих в патрона си едно-две връхчета от отровните стрелички. Ако разполагах сега с тях, можех да разиграя някой рискован вариант дори в карцера. Състоянието ми се подобряваше всеки ден. Ходех все по-добре. Франсоа Сиера не пропускаше да ми прави редовно, сутрин и вечер, масаж с камфорово масло. Посещенията му облекчаваха не само болките, но и душата ми. Толкова беше хубаво да имаш другар!
Забелязах, че бягството ни караше останалите каторжници да се отнасят към нас с безспорна почит. Бях сигурен, че никой от тях не би ни закачил. Нямаше опасност да ни убият или ограбят. Останалите не биха одобрили подобна постъпка и биха наказали извършителите. Всички, без изключение, ни уважаваха и дори се възхищаваха от нас. А фактът, че бяхме нападнали ченгета, ни слагаше в списъка на хората, готови на най-отчаяни постъпки. Това чувство за сигурност, което изпитвах сега, беше за мен странно и непознато.
Всеки ден удължавах разходките си. Сиера оставяше при мен шишенцето с масло и често мъжете ми предлагаха да масажират през свободното си време глезените и дори мускулите на бедрата ми, които бяха отслабнали от дългото бездействие.
Арабинът и мравките
В помещението имаше двама вечно мрачни мълчаливци, които с никого не разговаряха. Ходеха залепени като сиамски близнаци и си шепнеха помежду си така, че другите да не могат да ги чуят. Веднъж почерпих единия от тях с американски цигари, подарени ми от Сиера. Той поблагодари и запита:
— Франсоа Сиера приятел ли ти е?
— Да, най-добрият ми приятел.
— Добре тогава, ако нещата тръгнат зле, един ден ще ти изпратим по него завещанието си.
— Какво завещание, бе?
— Разговаряхме с другаря ми и решихме, ако ни осъдят на гилотина, да ти оставим патрона с парите си, за да можеш отново да избягаш. Ще го дадем на Сиера и вече той ще има грижата.
— Мислите, че ще ви осъдят на смърт?
— Почти сигурно е. Шансът да се измъкнем е много малък.
— Щом гилотината ви е в кърпа вързана, защо ви държат в общото помещение?
— Изглежда се боят да не се самоубием, ако ни сложат в изолатори.
— Да, може и така да е. А в какво точно ви обвиняват?
— Хвърлихме един арабин на мравките човекоядци. Споделям го с теб, защото за жалост следователите разполагат с необорими доказателства. Всъщност пипнаха ни на местопрестъплението.
— И къде стана случката?
— На 42-ри километър, в Лагера на смъртта зад залива Спаруин.
Другарят му се приближи към нас. Беше от Тулуза. Предложих му една американска. Той седна с лице към мен и заговори.
— Никога не сме се интересували от мнението на другите, но сега искаме да знаем какво мислиш ти за цялата тази история.
— Хвърлил си на мравките жив човек, пък макар и арабин. Как искаш да отсъдя дали си бил прав или не, без да познавам подробностите? Трябва да науча цялата история, за да мога да си изградя мнение.
— Ще ти разкажа всичко от А до Я — рече онзи от Тулуза. — Лагерът на 42-ри километър е дървосекачески и се намира на четиридесет и два километра от Сен Лоран. Тамошните каторжници са задължени всеки ден да изсичат по един кубически метър твърда дървесина. Всяка вечер в края на работния ден ти трябва да стоиш и да чакаш в джунглата до добре подредената купчина с изсечените от теб дърва. И надзирателите минават със своите арабски подлоги да проверят дали си си изпълнил задачата. Всяка преброена от тях треска се обозначава с червена, зелена или жълта боя — различно за различните дни. Приемат изработеното само ако е истинска твърда дървесина. За да се справяме по-добре, обикновено работим по двама. Често се случва да не успеем да си изпълним нормата. При това положение те пращат в килията без вечеря, сутринта не ти дават закуска и после искат от теб да изпълниш остатъка от вчерашната норма плюс днешната. Така можеш да пукнеш като куче.