— Една сутрин, непосредствено след началото на смяната, отидохме да отвържем арабина и го привлякохме към готовия ров. Не можехме да носим останките му, защото щяха и нас да ни изпохапят — тялото му все още беше покрито от мравки, макар всъщност от него да бе останал почти само скелетът. И така се натъкнахме на трима араби и двама надзиратели. Те търпеливо чакаха да ни пипнат точно в момента, в който го заравяхме.
— Това е. Сега твърдим, че сме го дали на мравките едва след като сме го убили. Обвинението обаче представи медицинско свидетелство, че по тялото не е намерена следа от смъртоносна рана. Прокурорът поддържа версията, че сме го оставили в мравуняка жив.
— Защитава ни един от копоите — тук надзирателите често играят ролята на адвокати. Той твърди, че ако съдията повярва на нашата история, може би ще си спасим главите. Ако не — свършено е с нас. Искрено казано, нямаме голяма надежда. Ето защо ние с другаря ми те избрахме за наш наследник.
— Да се надяваме, че няма да се наложи да ви наследявам — желая това от все сърце.
Запушихме и те ме погледнаха в очакване: „Е, какво ще кажеш?“
— Слушайте, момчета, виждам, че искате да чуете отговора на въпроса, който ми зададохте в началото — как преценявам постъпката ви от човешка гледна точка. Искам да попитам само още нещо — то няма да повлияе на окончателното ми мнение. Какво мисли мнозинството в нашето помещение и защо вие никога не разговаряте с останалите?
— Повечето смятат, че е трябвало да го убием, а не да го даваме жив на мравките. Мълчим си, защото преди време имаше възможност да избягаме всички, ако се разбунтуваме, но другите не приеха.
— Сега ще ви кажа какво мисля, момчета. Добре сте сторили, че сте му върнали тъпкано онова, което ви е причинил. Номерът с гнездото на осите е непростим. Ако ви осъдят на гилотиниране, искам от вас в последния си миг да мислите само за едно: „На мен ще ми отрежат главата и цялата операция ще трае тридесет секунди — от момента на завързването до падането на ножа. Неговата агония продължи шестдесет часа. Значи ние сме победителите.“ Що се отнася до хората в помещението, не мога да преценя дали сте прави, или не. Вие сте си мислили, че бунтът в този момент ще доведе до общо бягство, а останалите са били на обратното мнение. От друга страна, при бунт нищо не ти гарантира, че няма да се наложи да убиеш някого, без да си имал предварително подобно намерение. Доколкото виждам, единствените тук, заплашени от смъртна присъда, сте вие и братята Гравий. А различното положение на хората ги кара да реагират по различен начин.
Задоволени от разговора ни, двамата нещастници отново се оттеглиха в мълчанието си, което бяха нарушили, за да ми се изповядат.
Бягството на човекоядците
„Изкльопаха еднокракия!“ „Едно рагу с дървен крак, ако обичате!“ Глас, имитиращ жена: „Келнер, добре изпечена пържола от мъжко месо без черен пипер, моля!“
Рядко минаваше нощ, в която да не чуем как някой от тези крясъци или понякога всичките заедно прорязваха мрачната тишина.
Двамата с Клузио се питахме за кого и за какво се отнасят виковете в тъмнината.
И ето че един следобед успях да разгадая мистерията. Истината ми разкри Мариус от Ла Сиотат, специалист по разбиване на каси и сам участник в описаните по-долу събития. Отпусна се да говори с мен без страх едва когато разбра, че познавам баща му Титин.
Бях му разказал част от своите приключения и по едно време го запитах, както си му е редът: „А ти?“
— А, остави — въздъхна той, — затънал съм в гадна история. Боя се, че заради един простичък опит за бягство ще отнеса цели пет години в изолатора. Аз съм от групата, която нарекоха „канибалите“. Нали чуваш как се дерат нощем „Изкльопаха го…“, „Едно рагу…“ — тези викове са предназначени за братята Гравий.
— Бяхме шестима, които се чупихме от 42-ри километър. В групата влизаха Деде и Жан Гравий — двама братя от Лион на тридесет и тридесет и пет години, един неаполитанец от Марсилия, аз от Ла Сиотат, един тип от Анжер — куц с дървен крак, и двадесет и три годишното хлапе, което му беше гадже. Измъкнахме се от Марони, но изгубихме ориентация в открито море и корабокруширахме в бреговете на Холандска Гвиана.
— Лодката се разби и морето завлече всичко — и храна, и прочие. Озовахме се насред джунглата — добре че поне имахме някакви дрехи на гърба си. По тия места плажна ивица изобщо няма — горите започват направо от морето. Беше невъзможно да си проправим път — преплетените трупове на счупени или изкоренени дървета правеха джунглата непроходима.