— Обикаляхме цял ден, докато намерим суха твърда земя. Разделихме се на две групи — двамата Гравий, аз и Мариус от една страна, еднокракият и гаджето му — от друга. Абе накратко, всеки тръгна да търси път и след дванадесет дни двамата Гравий, Мариус и аз се намерихме почти на същото място, където се бяхме разделили. Бяхме заобиколени с подвижни блата и проход не се виждаше. Няма смисъл да ти обяснявам как изглеждахме. Бяхме живели тринадесет дни без да турим нищо в уста, ако не се броят дървесните корени и връхчетата на млади фиданки. Примрели от умора и глад и напълно отчаяни, решихме, че аз и Мариус ще се домъкнем с остатъка от силите си до брега и ще привържем на най-високото възможно място една бяла риза, за да се предадем на първия минал оттам кораб на холандската гранична охрана. В това време двамата Гравий трябваше да си отдъхнат малко и да потърсят следите на останалите.
— Нямаше да е трудно да ги открият, защото още на раздяла се бяхме уговорили да оставяме знаци по пътя си, като чупим клонки.
— И ето ти, няколко часа след като ние с Мариус сме се отдалечили, насреща им иде еднокракият, съвсем сам.
— Де го малкия?
— Оставих го далеч оттук, защото не можеше повече да върви.
— Мръсник си, задето си го зарязал.
— Той каза после да се върна да го прибера.
И в тоя момент Деде вижда, че на единствения си крак еднокракият носи обувката на хлапето.
— И отгоре на всичко си го оставил бос, за да му вземеш обувката! Е, браво! Пък и като те гледам, ми се струва, че си във форма, по-добре си от нас. Личи си, че си ял.
— Вярно, открих една голяма ранена маймуна.
— Е, имал си късмет. — При което Деде се надига с нож в ръка, защото вижда, че торбата на оня е пълна и започва да се сеща как стоят нещата.
— Я отваряй торбата. Какво криеш в нея?
Отваря еднокракият торбата и отвътре се подава парче месо.
— Това какво е?
— Парче от маймуната.
— Лъжеш, мръснико, убил си хлапето и си го изял!
— Не, Деде, кълна се, че не съм. Гътна се от умора и аз хапнах съвсем малко от него. Прости ми.
— И преди да си довърши думата, го ръгват в корема. Деде го пребъркал и открил кожена торбичка с кибритени клечки и драскало. Полудял от гняв, че на раздяла онзи не е поделил кибрита, пък и гладът си казал думата — накратко братята запалили огън и започнали да пекат еднокракия.
— Насред пира се връща Мариус Гезепи. Канят го да се присъедини. Той отказва, защото на брега е хапнал раци и сурова риба. Така, без да вземе участие, той присъства на това как Гравийовците пъхат в жарта едно по едно парчетата месо и дори си служат с дървения крак, за да разпалват огъня. Така два дни Гезепи гледал как братята изяждат човека и дори забелязал кои части предпочитат — прасеца, бедрото, двете задници.
— Аз все още не бях мръднал от брега, когато Гезепи дойде да ме търси. Напълнихме цяла шапка с рачета и дребни рибки и тръгнахме да ги изпечем при братята. Трупа не видях — явно го бяха завлекли някъде. Но видях няколко парчета месо в жарта до огъня.
— Три дни по-късно кораб на граничната охрана ни откри и ни предаде в колонията на Сен Лоран дьо Марони.
— Гезепи не можа да си удържи езика зад зъбите. Всички наоколо знаят за тази история, дори копоите. Разказвам ти я, защото наистина всички знаят. И понеже двамата Гравий са с кофти характери, другите крещят, за да ги дразнят нощем.
— Обвинени сме в опит за бягство, утежнено от проява на човекоядство. Нещастието ми е, че за да се защитя, трябва да натопя другите, а това аз не мога да направя. Всички, включително и Гезепи, отричаме обвинението. Казваме, че ония са изчезнали в джунглата. Това е моята история, Папийон.
— Съчувствам ти, брат. Ти наистина не можеш да се защитиш, без да накиснеш останалите.
Месец по-късно Гезепи беше убит през нощта с нож в сърцето. Нямаше нужда да се чудим кой е свършил тази работа.
Това е истинската история на човекоядците, които бяха изяли един човек, опичайки го на собствения му дървен крак, след като той от своя страна беше изял младия си спътник.
Същата нощ преместих ложето си на общия нар. Заех мястото на един, който беше откаран, а Клузио помоли всички да се поразмърдат и дойде до мен.
Сега можех да виждам какво става в двора, дори когато левият ми крак беше окован. Охраната беше толкова засилена, че патрулите се редуваха без много последователност. Сменяха се непрекъснато и от всеки ъгъл изникваха нови групи надзиратели.
Краката ми вече бяха добре и ме боляха само при дъжд. Значи вече бях готов да предприема нещо ново, но какво? Помещението нямаше прозорци, а от едната страна вместо стена се издигаше чак до тавана огромна решетка. Разположението беше такова, че да може североизточният вятър да нахлува спокойно. Дори след цяла седмица внимателни наблюдения не можах да открия нито едно слабо място в охраната. За първи път бях почти готов да призная, че ще успеят да ме натикат в изолатора на Сен Жозеф.