Бяха ми разказвали, че мястото е страшно. Наричаха го Людоеда. И още нещо — през осемдесетте години на съществуването му никога, нито веднъж, никой не бе успял да избяга оттам. Тази склонност да приема поражението ме накара да се замисля за по-далечното си бъдеще. Бях на двадесет и осем години, а прокурорът искаше петгодишна присъда. Трудно бих се измъкнал по-леко. Щях да изляза от изолатора на тридесет и три.
Все още имах доста пари в патрона си. Значи, ако не успеех да избягам — а по всяка вероятност наистина нямаше да успея, — най-важната ми задача ставаше поддържането на здравето. Трудно беше да изтърпиш пет години в пълна изолация, без да полудееш. Затова трябваше да се храня добре и още от първия ден на срока да впрегна мозъка си да работи по твърдо установена и разнообразна програма. Налагаше се на всяка цена да се откажа от мечтите и най-вече от мислите за отмъщението. Така отрано започнах да се подготвям за очакващото ме тежко наказание с намерението да изляза от изолатора като победител. Да, сметките им щяха да излязат криви. Щях да се върна тук силен физически и господар на духа и тялото си.
След като набелязах този план за действие и приех спокойно съдбата си, се почувствах много по-добре. Вятърът, който нахлуваше в помещението, обвяваше първо мен и от това ми ставаше още по-хубаво.
Клузио разбираше кога не бива да ме заговаря. Затова си мълчеше, без да ме тревожи, и пушеше цигара от цигара. Забелязах няколко звезди зад решетката и попитах: „Виждаш ли онези звезди там?“
— Да — рече той, като се наклони над мен. — Предпочитам да не се заглеждам, защото ми напомнят за звездите, които огряваха нашето бягство.
— Не се натъжавай, следващия път отново ще се нагледаме на хиляди от тях.
— Кога? След пет години?
— Ех, Клузио, нима изминалата година, авантюрите, които изживяхме, хората, които срещнахме по пътя си, не струват пет години в изолатора? Нима предпочиташ да беше прекарал това време на Островите на спасението? Нима съжаляваш, че тръгна, сега, пред лицето на очакващите ни тежки мигове? Кажи ми искрено, съжаляваш ли?
— Забравяш нещо, Папи. За разлика от теб аз не съм прекарал седем месеца при индианците. И аз щях да мисля като теб, ако имах същите изживявания, но в това време гниех в затвора.
— Прости ми, че забравих. Започнал съм да откачам.
— Не, не откачаш. Въпреки всичко и аз съм доволен от бягството ни, защото също изживях неповторими мигове. Все пак очаквам Людоеда със страх. Почти невъзможно е да издържиш пет години.
Обясних му какво съм намислил и той се вслуша в думите ми. Радвах се да видя, че вливам надежди в душата на другаря си. Имахме още петнадесет дни, преди да се изправим пред съда. Според слуховете, комендантът, който щял да дойде специално за делото, бил строг, но много принципен човек. Не бил склонен да се вслушва в глупостите на тукашните чиновници. Е, поне една добра новина.
Двамата с Клузио (Матюрет продължаваше да стои в отделна килия) отказахме надзиратели за адвокати. Решихме, че аз ще говоря вместо другите и сам ще се опитам да ги защитя.
Съдът
Обръснати и прясно подстригани, с нови ризи на червени черти, обути с истински обувки, стояхме от сутринта в двора и чакахме да ни извикат. От петнадесет дни бяха махнали гипса на Клузио. Ходеше добре — не беше окуцял.
Трибуналът започна заседанията си в понеделник. Сега беше събота — различните процеси течаха вече от пет дни. Случаят на онези с мравките например отне цял ден. Осъдиха ги и двамата на смърт и повече не ги видях. Братята Гравий се измъкнаха само с по четири години поради липса на доказателства за канибализъм. Техният процес отне половин ден. Останалите убийци получиха по четири или петгодишни присъди.
Общо взето, резултатите от гледаните четиринадесет случая показваха, че присъдите са тежки, но поносими, без прекомерни залитания.
Заседанието започна в седем и половина. Вкараха ни в залата, където малко по-късно влязоха комендантът, облечен като офицер от колониалните войски, един възрастен капитан от пехотата и един лейтенант — тези двамата щяха да играят ролята на заседатели.
Вдясно надзирател с пагони — капитан, се канеше да представи обвинението.
— Случаят Шариер, Клузио, Матюрет!
Стояхме на около четири метра от съда. Можех добре да разгледам лицето на коменданта — четиридесет, четиридесет и пет годишен, обгорял от тропическото слънце, с посребрени на слепоочията коси. Черни вежди, обаятелни черни очи, които се взират право в нас. Истински военен. В погледа му нямаше злоба. Претегли ни и ни прецени за няколко секунди. Очите ми се заковаха в неговите, после доброволно сведох поглед.