Капитанът от ръководството на колонията пресили обвинителната си реч и с това загуби сражението. Представи обезвреждането на надзирателите като опит за убийство. За арабина каза, че по чудо е оживял от многобройните ни удари. Направи нова грешка, като ни нарече каторжници, разнесли най-далеко срама на Франция, откак колонията изобщо съществува: „Чак до Колумбия! Две хиляди и петстотин километра, господин председател на съда. Тринидад, Кюрасао и Колумбия — всички тези нации са имали възможност да чуят най-отвратителни лъжи за условията във френските наказателни колонии.“
— Призовавам за две строги присъди по осем години на човек — по пет години за опит за убийство и три години за бягство. Става дума за Шариер и Клузио. За Матюрет искам само три години за бягство, защото следствието показа, че не е взел участие в опита за убийство.
— Съдът иска да изслуша кратък разказ за вашата дълга одисея — рече председателят.
Спестих частта, отнасяща се до река Марони, и описах пътуването ни до Тринидад. Говорих за семейство Боуен и добрината, която ни стори. Цитирах думите на началника на полицията в Тринидад: „Няма да даваме оценки на френското правосъдие, но не можем да се съгласим с изпращането на каторжници в Гвиана и затова ще ви помогнем.“ Кюрасао, отец Ириней дьо Брюн, случката с торбата флорини, после Колумбия — защо и как попаднахме там. Сбито разказах за живота си сред индианците. Комендантът слушаше, без да ме прекъсва. Поиска само няколко подробности за живота сред индианците — явно тази част силно го бе заинтригувала. Казах за колумбийските затвори, спрях се по-подробно на карцера в Санта Марта.
— Благодаря за обяснението, което осветли членовете на съда и в същото време ги заинтересува. Ще направим петнадесетминутна пауза. Не виждам защитниците ви. Къде са?
— Нямаме. Моля, позволете аз да защитавам другарите си и себе си.
— Добре, правилникът го позволява.
— Благодаря.
Петнадесет минути по-късно заседанието продължи.
— Шариер — започна председателят, — трибуналът ви възлага да се заемете със защитата на вашите съучастници и вас самия. Предупреждаваме ви, че ще ви отнемем думата, ако проявите неуважение към тук присъстващия представител на администрацията. Защитавайте се, както прецените, но се придържайте към учтивите изрази. Имате думата.
— Единствената ни молба е да оттеглите обвинението в умишлено убийство. То е необосновано и аз мога да го докажа. Миналата година аз бях на двадесет и седем години, а Клузио — на тридесет. Бяхме в разцвета на силите си, току-що пристигнали от Франция. Аз съм висок метър и седемдесет и четири, а той — метър и седемдесет и пет. Ударихме арабина и надзирателите с железните крака на леглата си. Нито един от четиримата не е бил сериозно ранен. Това показва, че ударите са били нанесени изключително внимателно с единствената цел да ги лишим от съзнание, без това да има тежки последици за тях. Обвинението забрави да спомене, или може би няма информация, но железните пръти бяха обвити в парцали, за да не предизвикат смъртта на някой от нападнатите. Съдът, съставен от професионални военни, знае какво може да направи един силен мъж, удряйки някого по главата само с палка. А ние разполагахме с железа. Обръщам вниманието на съда върху факта, че никой от пострадалите не е бил изпратен в болница.
— Смятам, че когато един човек е осъден на доживотна каторга, опитът му за бягство трябва да се преценява с по-малко суровост, отколкото ако излежава лека присъда. На нашата възраст човек трудно може да приеме факта, че животът му е затрит. Моля съдът да се отнесе към нашите случаи с най-голямата възможна снизходителност.
Комендантът шепнешком проведе съвещание с двамата заседатели, след което удари с чукчето.
— Обвинени, изправете се!
Тримата се изправихме бледи като смъртта.
— Съдът отхвърля обвинението в опит за убийство и няма да наложи присъда по този параграф. По обвинението за бягство се признавате за виновни във втора степен. За това престъпление съдът ви присъжда по две години затвор в изолатор.
— Благодарим, господин комендант — казахме тримата в един глас. А аз добавих: „Благодарим на състава на съда.“
Копоите, които слушаха заседанието от дъното на залата, бяха като попарени. Върнахме се обратно в помещението, където всички се зарадваха на новината. Никой не ни завидя. Дори най-тежко наказаните искрено ни поздравяваха за големия късмет.