Франсоа Сиера дойде, за да ме разцелува. Беше луд от щастие.
Шеста тетрадка
Островите на спасението
Пристигане на островите
На следващия ден трябваше да отплаваме към Островите на спасението. Ето че въпреки цялата ми съпротива от доживотното заточение ме деляха само няколко часа. Първо щях да прекарам две години в изолатора на остров Сен Жозеф. Надявах се да докажа, че прякорът Людоеда, който каторжниците му бяха дали, е несправедлив.
Бях загубил играта, но не се чувствах победен.
Трябваше да благодаря, че ще прекарам само две години в този затвор в затвора. Бях си обещал, че няма лесно да се поддам на психическите отклонения, към които води пълната изолация. Разполагах със спасително средство срещу тях. Възнамерявах отсега да започна да си представям, че съм свободен, с ума си и здрав като останалите нормални каторжници на островите. Щях да изляза от изолатора едва тридесетгодишен.
Много рядко някой успяваше да избяга от островите — знаех това. Но макар да се брояха на пръсти, успешни опити все пак съществуваха. Е добре, аз със сигурност щях да успея също да избягам. „След две години ще се чупя от островите“, казах и на Клузио, който седеше до мен.
— Трудно се пречупваш, мой стари Папийон, и аз ти завиждам заради тази твоя вяра, че един ден ще бъдеш отново свободен. От година насам правиш бягство след бягство и нито веднъж не се обезкуражи. След всеки провал започваш да замисляш нов опит. Учудвам се, че откак сме тук, не си предприемал нищо.
— Оттук, приятелю, можем да се измъкнем само по един начин — като подпалим бунт. Само че не разполагам с достатъчно време да се наложа над всички тези трудни мъже. Аз всъщност за малко не ги разбунтувах, но се уплаших самият да не стана тяхна жертва. Четиридесетте мъже, които са тук, са до един стари каторжници. Блатото вече ги е погълнало, те реагират различно от нас. Вземи например човекоядците, или ония типове с мравките, или пък другия, дето, за да убие едного, сложил отрова в супата и не се поколебал да прати на оня свят заедно с него още седем души, които нищо не са му били направили.
— Но нали на островите ще бъдат хора от същия сорт.
— Да, обаче оттам аз ще се чупя без ничия помощ. Ще замина сам или максимум с още един другар. Защо се подсмихваш, Клузио?
— Усмихвам се на упоритостта ти. Желанието ти да се озовеш в Париж и да представиш сметките на онези трима приятели е толкова силно, че не осъзнаваш колко неосъществимо е всъщност.
— Лека нощ, Клузио, и до утре. Да, ще ги видим тези пусти Острови на спасението. И първият ми въпрос ще бъде: „Защо наричат ада спасение?“
И като обърнах гръб на Клузио, подложих лицето си на нощния бриз.
Много рано на следващия ден отплавахме към островите. Двадесет и шест човека бяхме натоварени на „Танон“ — черупка с едва четиристотин тона изместимост, която кръстосваше от Кайен, през островите до Сен Лоран и обратно. Бяхме приковани един към друг двама по двама с вериги на глезените и белезници на китките. Отпред крачеха осем човека, разделени на две групи, всяка от които се пазеше от четирима копои с пушки в ръка. После следваше група от десетина, вардена от шест копои плюс двама главни надзиратели. Целият този народ се скупчи на палубата на корабчето. Времето беше толкова тежко, че човек можеше аха-аха да загуби съзнание.
Бях решил да не разсъждавам по време на пътуването, исках да се поразсея. Обърнах се към най-близкия до мен надзирател с единственото намерение да го подразня (впрочем той и така и така имаше вид на човек, който отива на погребение):
— С тия вериги, които сте ни турили, няма никакъв шанс да се спасим, ако скапаният ви кораб потъне. А в състоянието, в което се намира, една буря му е достатъчна, за да го потопи.
Съненият копой реагира точно според очакванията:
— Много му пука на някой дали ще се издавите. Заповедта е да ви оковем и толкоз. Отговорност носят тия, дето дават заповедите. Ние при всички положения сме непричом.
— Всъщност вие сте прав, господин надзирател, защото ако тоя ковчег се разцепи, и с вериги, и без вериги, всички ще идем на дъното.
— А не, знаете ли — вика глупакът, — този кораб отдавна пътува по същия маршрут и никога нищо не му се е случвало.
— Да бе, да, само че сега във всеки момент може да му се случи, именно защото пътува твърде отдавна. — Най-сетне успях да постигна целта си — взривих всеобщото мълчание, което ме изнервяше. Темата начаса бе подхваната от надзиратели и каторжници.