— Я кажи, Тити, кой е онзи високият тип, седнал до началника на конвоя? Да не е някой наемен убиец?
— Да не си луд? Тоя тип всички много го уважаваме. Бил е голяма клечка, но умее да се държи като честен престъпник: няма шушу-мушу с надзирателите, не приема привилегии, държи се с достойнство като истински каторжник. Способен е да ти даде хубав съвет, добър другар е и стои настрана от ченгетата. Дори кюрето и докторът не успяха да го привлекат. Та така, както го гледаш този непрокопсаник, който се държи като истински затворник, е потомък на Луи XV. Да, братче, той е граф, при това истински, и се казва граф Жан дьо Берак. Въпреки всичко, нужно беше много време, за да спечели уважението на хората тук, защото причината да попадне в каторгата е твърде отблъскваща.
— Какво толкова е направил?
— Хвърлил собственото си детенце от един мост в реката и тъй като бебето паднало в плитчина с малко вода, имал сърце да слезе на брега, да го хване и да го натика на по-дълбоко.
— Как! Значи два пъти е убил сина си?
— Според едно приятелче, което работи тук като писар и е виждало досието му, този тип бил силно потиснат от благородническата си среда. Майка му изхвърлила като куче на улицата младата прислужница в замъка, която родила детето. Според приятеля ми, това момче било напълно подвластно на горделивата си майка педантка. Тя унизително му се подигравала, че има връзка с камериерка и накрая той изгубил ума и дума, казал й, че отива да занесе детето в приют, а го хвърлил във водата.
— На колко го осъдиха?
— Само на десет годинки. Нали виждаш, Папийон, той не е като нас с тебе. Високоуважаваната графиня сигурно е успяла да обясни на съдиите, че да убиеш бебето на някаква си прислужница не е чак толкова сериозно престъпление, особено ако е извършено от граф в стремежа му да запази честта на фамилията.
— И какъв е твоят извод?
— Е, аз като един прост парижки мошеник смятам следното: докато е бил на свобода и още нищо не му се е било случило, граф Жан дьо Берак е бил големец, възпитан така, че значение за него да има единствено синята кръв — всичко друго му изглеждало дребно и не си струвало да се занимава с него. На останалите човешки същества гледал не точно като на крепостни, но най-малкото като на хора без стойност. Онова егоистично и претенциозно чудовище — майка му, така го била обучила и подчинила, че го превърнала в себеподобно. Едва тук, в каторгата, господарят, който преди мислел, че всичко му е позволено, се превърнал в истински благородник. Може да ти се струва невероятно, но чак сега той стана граф Жан дьо Берак.
Още няколко часа и Островите на спасението нямаше да са за мен вече „големият непознат“. Знаех, че е много трудно човек да избяга оттам. Трудно, но не невъзможно. И вдишвайки с наслада морския вятър, си мислех: „Кога ли този насрещен вятър ще се превърне в попътния бриз на бягството?“
Вече пристигахме. Ето ги островите! Образуваха триъгълник, в който линията между Роаял и Сен Жозеф можеше да се нарече основа, а Дяволският остров — връх. Слънцето, което вече бе паднало ниско, ги осветяваше с типичната единствено за тропиците наситеност. Човек можеше спокойно да ги разгледа в детайли. Първо Роаял — равен пояс, над който се издигаше малък объл хълм, висок около двеста метра. Върхът също бе плосък. Общо взето, силуетът му напомняше за мексиканска шапка с отрязан връх, плуваща над вълните. Целият остров бе осеян с високи зелени палми. Малките къщурки с червени покриви придаваха на гледката рядко срещана привлекателност и ако човек не знаеше какво точно има на Роаял, спокойно би могъл да пожелае да прекара там целия си останал живот. Върху платото се издигаше фар, който трябваше да осветява околността нощем, за да не би при лошо време някой кораб да се разбие върху скалите. Като наближихме, успях да различа пет големи дълги здания. От Тити научих, че става дума най-напред за две огромни помещения, в които живеят четиристотин каторжници. После следваха помещенията на карцера с неговите килии и клетки, заобиколени от висока бяла стена. Четвъртата сграда бе болницата за каторжници, а петата — болницата за надзирателите. Навсякъде наоколо, разпръснати по склоновете, се виждаха къщички с покриви от розови тухли, в които живееха надзирателите.
По-далеч, но все пак близо до издължената част на Роаял, се открояваше Сен Жозеф. По-малко кокосови палми, по-малко зеленина и на върха на платото огромна мрачна постройка, която се виждаше добре още отдалеч. Веднага разбрах — точно това бе изолаторът. Тити Белота го потвърди. Той ми посочи и сградите наоколо — в тях живееха каторжници, излежаващи нормални присъди. Въпросните помещения бяха много близо до морето. Кулите на надзирателите се открояваха съвсем ясно, кацнали върху зъберите. И отново множество гиздави къщурки с бели стени и червени покриви.