— Колко?
— Еди-колко си години.
Щом дойде моят ред, Дега ме разцелува. Комендантът се приближи.
— Това ли е Папийон?
— Да, господин комендант — отвърна Дега.
— Спазвайте добро поведение в изолатора. Две години минават бързо.
Изолаторът
Първата лодка вече бе готова за отплаване. С нея трябваше да тръгнат десет от деветнадесетимата осъдени. Извикаха и моето име.
— Не, този ще замине последен — хладнокръвно отсече Дега.
Още щом пристигнахме, бях удивен от начина, по който се държаха тук каторжниците. Никаква дисциплина и като че изобщо не им пукаше от копоите. Разговорихме се с Дега, който бе застанал до мен. Вече му бяха известни подробностите около моето бягство. Някои от хората, които лежаха с мен в Сен Лоран, му бяха разказали всичко, пристигайки на островите. Той не се хвърли да ме оплаква, държа се много тактично. Промълви само няколко думи, но от цяло сърце: „Заслужаваше да успееш, момче. Нищо, следващия път!“ Не ми пожела дори смелост — знаеше, че тя не ми липсва.
— Тук работя като главен писар и много се имаме с коменданта. Дръж се добре в изолатора. Ще ти изпращам тютюн и храна. Всичко ще ти е наред.
— Тръгвай, Папийон! — беше мой ред.
— Довиждане на всички. Благодаря ви за добрите думи.
Качих се и аз в лодката. Двадесет минути по-късно слязохме на Сен Жозеф. Имах време да забележа, че трима въоръжени надзиратели на борда пазеха шестима каторжници гребци и десет осъдени. Щеше да е детска игра да превземем корабчето. В Сен Жозеф се беше строил цял „комитет по посрещането“. Пред нас се изправиха двама коменданти — комендантът на каторгата на острова и комендантът на изолатора. Заобиколени от охрана, тръгнахме пеша към затвора. По пътя не срещнахме нито един каторжник. Още щом прекрачихме голямата желязна порта с надпис „Наказателен изолатор“, разбрахме, че тук няма място за шеги. Четирите високи стени и портата заобикаляха една малка сграда, на която пишеше „Администрация и управление“, и три здания, наречени А, Б и В. Вкараха ни в управлението в една студена стая. Ние деветнадесетимата се строихме в две редици и комендантът на изолатора се обърна към нас:
— Затворници, както знаете, тук се излежават наказанията за престъпления, извършени от хора, осъдени вече на каторга. Тук ние не се опитваме да ви превъзпитаваме. Знаем, че това би било безполезно. Тук ние се опитваме да ви пречупим. При нас важи едно-единствено правило — дръжте си устите затворени. Изискваме абсолютно мълчание. Рисковано би било да „телефонирате“, защото ако ви пипнем, наказанието ще е много тежко. Можете да искате лекарски преглед само при положение, че сте сериозно болни. Ако повикате лекар вън от това условие, ще бъдете тежко наказани. Това е всичко, което имах да ви казвам. А, и още нещо — пушенето е абсолютно забранено. Хайде, надзирателите да ги претърсят щателно и всеки към килията си. Шариер, Клузио и Матюрет да не се слагат в едно и също здание. Погрижете се лично за това, господин Сантори.
Десет минути по-късно бях затворен в моята килия — номер 234 в здание А. Клузио бе пратен в Б, а Матюрет във В. Казахме си довиждане с очи. Още щом влязохме, всички разбрахме, че ако искаме да излезем живи оттук, ще трябва да се подчиняваме на безчовечния правилник. Гледах как се отдалечават моите спътници в това дълго бягство, моите храбри и горди другари, които така себеотдайно ме бяха придружили, без нито веднъж да се оплачат или да изкажат съжаление, задето са тръгнали с мен. Сърцето ми мъчително се сви, защото след четиринадесет месеца борба рамо до рамо в името на свободата ни ние бяхме завинаги обвързани помежду си с безгранично приятелство.
Огледах килията, в която ме тикнаха. Никога дотогава не бях предполагал, нито можех да си представя, че Франция, отечество на свободата, страна, родила Декларацията за правата на човека и гражданина, би могла да построи, макар и във Френска Гвиана, макар и на изгубено сред Атлантика и голямо колкото носна кърпа островче, толкова варварски репресивно изобретение като изолатора на Сен Жозеф. Представете си сто и петдесет килии, залепени една за друга. Всяка от тях имаше само по един отвор в четирите си дебели стени — малка желязна врата с прозорче. Над прозорчетата беше изписано: „Отварянето на вратата без заповед от командването — строго забранено.“ Отляво висеше койка с дървена възглавница от типа на онези, които използваха в Болийо — можеше да се изправя и да се закрепва плътно до стената; имаше още одеяло, циментов куб в един от ъглите в дъното вместо табуретка, метличка, войнишко канче, дървена лъжица, тенекиено ведро, закрепено с верига за тежка метална плоча. (Ведрото можеше да се изтегля навън, за да се изпразва, и после да се връща обратно в килията.) Стените бяха три метра високи. Вместо таван бяха сложени огромни метални решетки, дебели като трамвайни релси, и наредени така, че отгоре да не може да се пусне никакъв по-едър предмет. После, още по-високо, на около седем метра от пода се издигаше истинският покрив на зданието. Над залепените една за друга килии минаваше широка около метър пътека с железни перила. Двама надзиратели крачеха по нея безспир — срещаха се на средата на пътя, правеха кръгом и се отдалечаваха обратно. Беше ужасно потискащо. Дневната светлина стигаше до мостика. Но долу в килията дори по пладне едва се виждаше каквото и да било. Веднага започнах да крача напред-назад в очакване да ни дадат знак да спуснем койките. И затворниците, и тъмничарите носеха платнени обувки, за да се избегне какъвто и да било шум. Помислих си: „Тук, в номер 234, ще се опита да живее, без да полудее, Шариер, наричан още Папийон, в продължение на две години или седемстотин и тридесет дни. Нека той докаже, че този изолатор несправедливо носи прякора Людоед.“