Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Копоят току-що мина над главата ми. Не го чух да се приближава, но го видях. Щрак! Запалиха лампите, закачени много високо, там някъде под покрива, на шест метра височина. Мостикът бе осветен, но килиите продължаваха да тънат в тъмнина. Продължавах да крача, а махалото отново започна да отброява своя ритъм. Спете спокойно, мръсни заседатели, които ме осъдихте, спете спокойно, защото, ако знаехте къде сте ме пратили, щяхте с отвращение да откажете съучастието си в налагането на такъв вид наказание. Явно щеше да е много трудно да удържам юздите на въображението си. Почти невъзможно. Изглежда беше по-добре да го насочвам към по-малко потискащи теми, отколкото да се опитвам да се преборя с него.
И действително — чрез изсвирване ни съобщиха, че можем да спуснем койките. Чух един силен глас да произнася:
— Специално за новопристигналите, знайте, че от този момент нататък можете да спуснете койките и да легнете, ако желаете.
Запомних само тези две думи: „ако желаете“. И продължих да крача — моментът бе прекалено съдбовен, за да заспя. Трябваше да привикна към тази клетка с открит покрив. Едно, две, три, четири, пет, веднага влязох в ритъма на махалото — главата наведена надолу, ръцете зад гърба, точно отмерени равни крачки — вървях нагоре-надолу като сомнамбул. На петата крачка дори не виждах стената, докосвах я, обръщайки се кръгом. В този маратон без финиш и без хронометър нямаше място за умора.
Е да, Папи, с Людоеда шега не бива. Отразена на стената, сянката на копоя предизвикваше странен ефект. А щом вдигнех глава и го видех там високо, усещането ставаше още по-потискащо: получавах чувството, че съм попаднал в яма леопард, наблюдаван отгоре от ловеца, дошъл да ме плени. Впечатлението бе потресаващо и трябваше да минат месеци, за да привикна.
Годината има триста шестдесет и пет дни; две години правят седемстотин я тридесет дни, освен ако една от тях не се окаже високосна. Тази мисъл ме накара да се подсмихна. Знаеш ли, няма значение дали дните са седемстотин и тридесет или седемстотин тридесет и един. Всъщност защо пък да няма значение? Не, това са две различни неща. Един ден в повече значи двадесет и четири часа в повече. А двадесет и четири часа траят дълго. Седемстотин и тридесет дни по двадесет и четири часа обаче е много-много повече. Колко ли часа прави това? Дали бих могъл да го пресметна наум? По кой начин — това е невъзможно. Защо пък не? Напротив, ще го направя. Дай да помислим. Сто дни правят две хиляди и четиристотин часа. Лесно е да се умножи по седем — това прави шестнадесет хиляди и осемстотин часа от една страна, плюс останалите тридесет дни по двадесет и четири, тоест седемстотин и двадесет часа. Общо шестнадесет хиляди и осемстотин плюс седемстотин и двадесет — което прави, ако не съм допуснал грешка, седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа. Скъпи ми господин Папийон, налага ви се да убиете седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа между гладките стени на тази килия, предназначена за укротяване на диви животни. Колко ли минути ми предстои да прекарам тук? Чакай малко, това вече наистина е без значение — едно е да броиш часовете, друго минутите. Нека не прекаляваме. Иначе можеш да стигнеш до секундите. Всъщност смисълът на тези сметки е друг. Все пак с нещо трябва да ги запълня тези дни, часове, минути, изправен тук сам срещу себе си. Кой ли е в килията отдясно? А в килията отляво? Или зад гърба ми? Ако тези три килии са заети, хората в тях сигурно също се питат кой е в 234-а.