Нещо тупна с мек шум зад гърба ми в моята килия. Какво ли ще се окаже? Дали пък съседът ми не се е изхитрил да метне нещо през решетките? Опитвам се да различа нещото. Различавам неясно дълъг и тесен предмет. В момента, в който посягам да го вдигна, предметът, чиито очертания по-скоро съм отгатнал, отколкото видял, се раздвижва и бързо тръгва към стената. Щом усетих, че нещото мърда, инстинктивно дръпнах ръка. Щом стигна до стената, то се опита да се покатери, но се свлече долу. Стената бе толкова гладка, че то не успяваше да се закрепи за нея. Оставих го да опита три пъти да се покатери и когато падна долу на четвъртия път, го смазах с крак. Усетих под терлика си, че нещото е меко. Какво ли можеше да бъде? Застанах на колене, за да го видя по-отблизо и най-накрая успях да го различа — беше огромна гъсеница, дълга повече от двадесет сантиметра и дебела колкото два пръста. Изпитах такова отвращение, че не я вдигнах, за да я изхвърля в кофата. Само я изритах с крак под койката. Утре през деня ще видя какво да правя с нея. Отсега нататък щях да се нагледам на гъсеници — те непрекъснато падаха от високия покрив. Щях да се науча дори да ги оставям да се разхождат спокойно по голото ми тяло докато лежа, без да се опитвам да ги уловя или махна от себе си. Щях да имам и случай да науча колко скъпо се плаща всяка тактическа грешка, докато гъсеницата е върху мен. Само едно ухапване от тези отвратителни гадини можеше да предизвика дванадесетчасова треска и непоносими болки около ухапаното място в продължение на шест часа.
Както и да е, този вид посещения се превърнаха в нещо като развлечение, в средство да разнообразявам мислите си. Когато някоя гъсеница паднеше докато съм буден, хващах метличката и я изтезавах възможно най-дълго. Или пък се забавлявах, като я оставях да се скрие и няколко минути по-късно тръгвах да я търся.
Едно, две, три, четири, пет… Абсолютна тишина. Никой ли не хърка тук? Никой ли не кашля? Жегата е задушаваща. И то през нощта. Какво ли става денем? Осъден съм да съжителствам с гъсениците. Когато водата заливаше подземните килии на Санта Марта, с нея нахлуваха десетки стоножки — по-малки, но от същия тип като тези. Е, да, в Санта Марта имаше всекидневни наводнения, но за сметка на това можехме да говорим, да крещим, да слушаме песните и виковете на временно или напълно откачилите. Не беше като тук. Ако можех да избирам, щях да предпочета Санта Марта. Но, Папийон, това, което казваш, е пълна глупост. Според мнението на всички, човек може да изтрае там максимум шест месеца. Докато тук са дошли мнозина с присъди от по четири, пет, дори повече години. Добре де, едно е да те осъдят, друго е да изтърпиш наказанието. Колко ли се самоубиват? Не виждам как би могъл да се самоубие тук човек. Или пък защо, възможно е. Не е лесно, но нищо не пречи да опиташ. Правиш въже от панталона си, завързваш го за метлата, стъпваш върху койката и го прекарваш през решетките. Ако го вържеш плътно до пътеката на часовите, има шанс да не го забележат. Слагаш примката и скачаш веднага, щом часовият те подмине. Когато те види на връщане, вече ще си готов. Впрочем той и така и така не би хукнал презглава да отваря килията ти и да те спасява. Да отваря килията ли? Той няма право. Пише си го на вратата: „Отварянето на вратата без заповед от командването строго забранено“. Та не се притеснявай, който е решил да се самоубива, ще има достатъчно време на разположение, преди да го откачат от примката по „заповед от командването“.
Описвам всичко това, макар че сигурно не е вълнуващо и интересно за хората, които обичат напрежението и сблъсъците. Нека прескочат тези страници, ако им се струват отегчителни. Въпреки всичко смятам, че трябва колкото е възможно по-точно да ви разкажа за първите впечатления и първите мисли, които ме обзеха, докато се запознавах с килията, където току-що ме бяха погребали.
Ето че крачех доста отдавна. Долових някакъв шепот в нощта — часовите се сменяха. Предишният беше висок и кльощав, този сега е нисък и пълен. Влачеше краката си. Звукът се чуваше две килии преди и две след моята. Не беше така абсолютно безшумен като другаря си. Продължавах да крача. Колко ли беше часът? От утре щях да имам някакъв ориентир за времето. Благодарение на четирите отваряния на прозорчетата щях приблизително да знам колко е часът. А ако можех да науча кога застъпва първият пост и на колко време се сменят часовите, вече щях да разполагам с точни мерки — първа смяна, втора, трета…