Едно, две, три, четири, пет… Автоматично крачех в безкрайната си разходка и с помощта на умората в един момент лесно се потопих в спомените от миналото. Сигурно в противовес на тъмнината в килията изведнъж се видях облян от ярко слънце, седнал на плажа и заобиколен от моето племе. Лодката, с която Лали ходеше на лов, се люлее на двеста метра от мен върху море с несравним зелен цвят. Ровя из пясъка с крака. Зорайма ми носи голяма, опечена върху жаравата, риба, добре увита в бананово листо, за да не изстине. Започвам да се храня — с ръце, разбира се, а тя седи пред мен, кръстосала крака, и ме гледа. Приятно й е, като вижда колко лесно се отлепват от костите тлъстите парчета на месестата част. По лицето ми може да разбере колко съм доволен, че ми е поднесла такова чудесно ястие.
Вече не съм в килията. Дори не знам за съществуването на изолатора, Сен Жозеф или островите. Търкулвам се в пясъка и почиствам ръцете си, като ги търкам във фините като брашно песъчинки. После отивам към морето, за да изплакна устата си с прозрачната солена вода. Взимам вода в шепите си и си плискам лицето. Търкам врата си и изведнъж си давам сметка, че косата мие станала много дълга. Когато Лали се върне, ще я накарам да ме подстриже. Цялата тази нощ прекарах сред племето. Свалям набедреника на Зорайма и там, на пясъка под слънцето и милувките на вятъра я любя. Както всеки път и сега тя тихо простенва от наслада. Сигурно вятърът отнася любовната музика до слуха на Лали. Пък и Лали е твърде близо, не може да не вижда, че сме се вплели един в друг, ясно й е, че правим любов. Вярно, видяла ни е — лодката й се приближава към брега. Тя слиза и се усмихва. Докато идва към нас, разплита плитките си и прекарва пръсти през мокрите си коси, които ей сега ще изсушат слънцето и вятърът в този великолепен ден. Тръгвам към нея. Тя обвива кръста ми с дясната си ръка и ме побутва нагоре по плажа към колибата ни. По време на целия път не престава да ми показва със знаци: „И мен, и мен“. Влизаме, тя ме тласка към един хамак, постлан направо на пода, и в нейните обятия аз забравям за съществуването на света. Зорайма е много умна, тя няма да се прибере, преди да прецени, че любовната ни игра е приключила. Когато пристига, ние все още лежим голи на хамака, отпуснати в любовно изтощение. Сяда при нас и погалва сестра си по бузите, като й повтаря една дума — сигурно нещо от рода на „ненаситница“. После срамежливо ми нагласява набедреника, след това и този на Лали — жестовете й са пълни с чистота и нежност. Прекарах цялата нощ при гуахиросите. Не спах нито миг. Дори не си легнах, за да мога със затворени очи да виждам през клепачите си сцените на изживяното щастие. Крачейки безспир в състояние на хипноза и без никакво усилие на волята, аз се пренесох отново в онзи толкова красив ден, изживян преди близо шест месеца.
Лампите угаснаха и стана ясно, че слънцето е изгряло. Дневната светлина навлезе в полумрака на килията и прогони лепкавата тъмнина, която като мъгла обгръщаше всичко около мен. Прозвуча свирка. Койките заскърцаха и дори чух как съседът ми отдясно закача своята за зазиданата в стената халка. После съседът закашля и долових плясък на вода. Как ли се мие тук човек?
— Господин надзирател, как се мие тук човек?
— Затворник, прощавам ви, понеже сте нов и не знаете. Нямате право да заговаряте дежурния надзирател — рискувате да получите тежко наказание. За да се измиете, се наведете над кофата, хванете канчето с вода в едната ръка и се мийте с другата. Не сте ли развързали завивките си?
— Не.
— Вътре сигурно има и кърпа.
Ето ти на тебе! Нямаш право да заговаряш дежурния надзирател? По никакъв повод? А ако нещо нетърпимо те боли? Ако усещаш, че ще пукнеш? Ако имаш сърдечна криза, астма, апандисит? Нима е забранено да помолиш за помощ, дори ако животът ти зависи от това? Прекалено е! Не, това не може да е нормално. Значи е твърде лесно да нарушиш скандално правилата — достатъчно е, когато стигнеш до предела на силите си, нервите ти да не издържат. И да се развикаш, само и само за да чуеш гласове, някой да ти проговори, пък дори и да каже „Пукни, но замълчи“. По двадесет пъти на ден около двадесетина от двеста и петдесетте нещастници, които бяха затворени тук, се опитваха да предизвикат някаква караница, за да отпушат клапана на напрежението в мозъците си.
Човекът, който е измислил тези клетки за диви зверове, сигурно не е бил психиатър — един лекар никога не би могъл да падне толкова низко. Не е бил доктор и онзи, чиято рожба е правилникът. Но и двамата създатели на комплекса — архитектът, както и чиновникът, изпипали така внимателно най-дребните детайли от наказанието, сигурно са отблъскващи чудовища, лукави и изобретателни психолози, изпълнени със садистична омраза към подсъдимите.