Бележката ми бе изпратена от Галяни и Дега. Усетих как гърлото ми се стяга от вълнение — съзнанието за верността и предаността на моите приятели ме изпълни с топлина. И още по-сигурен в бъдещето, убеден, че ще се измъкна жив от този гроб, аз закрачих с бодра и весела стъпка — едно, две, три, четири, пет, кръгом и така нататък. И докато вървях, си мислех: колко благородство, колко воля за добри дела се крие в душите на двамата мъже. Сигурно поемат опасен риск, могат да загубят службите си на писар и на пощальон. Грандиозно е това, което правят заради мен, да не говорим, че сигурно им струва много скъпо. Колко ли хора е трябвало да подкупят на Роаял, за да стигнат до мен, до килията ми в Людоеда!
Читателю, трябва да знаеш, че сушеният кокосов орех е пълен с масло. Твърдата му бяла ядка е толкова наситена с масло, че ако обелиш шест ореха и просто натопиш месестата им част в топла вода, на следващия ден ще обереш от повърхността цял литър олио. Това масло, освен че ми осигуряваше мазнините, от чиято липса страдаха всички, подложени на същия режим, изобилстваше от витамини. Един кокосов орех на ден — това бе почти равнозначно на гарантирано здраве. Най-малкото можех да съм спокоен, че няма да се обезводня или да умра от недохранване. Вече повече от два месеца получавах безпроблемно храна и цигари. Когато пушех, се прикривах като индианец — гълтах надълбоко дима и после го изпусках малко по малко и за да го разсея, размахвах разперената си длан като ветрило.
Вчера се случи нещо странно. Не знам дали постъпих правилно. Един от дежурните надзиратели се облегна на перилото на пътечката и погледна към моята килия. Запали цигара, дръпна няколко пъти и после я остави да падне при мен, след което се отдалечи. Изчаках го да се върне и демонстративно стъпках цигарата с крак. Крачката му леко се забави — след като забеляза постъпката ми, той продължи напред. Дали бе изпитал съжаление към мен, или го бе досрамяло от администрацията, на която служеше? Дали пък не ставаше дума за капан? Не знам — и това ме притеснява. Когато човек страда, става прекомерно мнителен. Надявам се, че ако надзирателят е искал да се превърне за няколко секунди в добър човек, не съм му причинил болка с презрителния си жест.
Ето че изтекоха повече от два месеца. Според мен този изолатор е единственото място, където нищо не успях да науча. Защото нямах възможност за никакви контакти. За сметка на това добре усвоих умението да се раздвоявам. Изработих си тактика без грешка. За да предизвикам ярки видения, за да се завърти пред очите ми лентата на моя живот като авантюрист или на детството ми, или за да превърна мислено мечтите си в действителност, трябваше първо много да се изморя. Нужно беше да вървя в продължение на часове, без да сядам и без да спирам, като си мисля за обикновени неща. После, когато усетя, че буквално ще падна от изтощение, лягам на койката, слагам глава върху част от одеялото, а другата част нагъвам върху лицето си. Така и бездруго недостатъчният въздух в килията стига до носа и устата ми още по-трудно. Получава се нещо като задушаване, главата ми пламва. Дробовете ми се свиват от жега и липса на въздух и точно в този момент внезапно отлитам в страната на мечтите. О, какви неописуеми изживявания ми осигуриха тези препускания на душата. Прекарвах любовни нощи, по-наситени, по-вълнуващи, по-страстни, отколкото истинските, изживени на свобода. Способността да пътувам в пространството ми позволяваше да сядам до майка ми, починала преди седемнадесет години. Играех с роклята й, а тя галеше къдрите на дългите ми като на момиче коси — и бях на пет годинки. Галех дългите й нежни пръсти и меката като коприна кожа. Заедно с мен тя се смееше на упоритото ми желание да скоча в реката както големите момчета, които бях наблюдавал по време на една разходка. Виждах най-дребните детайли на прическата й, светлата нежност в лъчистите й живи очи, чувах неизразимата ласкавост на думите й: „Бъди добро дете, мой малък Рири, много добро дете, за да може мама много да те обича. По-късно, когато пораснеш, ще можеш и ти да скачаш в реката от високо. Само че сега си още съвсем малък, съкровище мое. Хайде, скоро, даже твърде скоро ще пораснеш и ти.“
И после, хванати за ръка, двамата се връщахме у дома покрай реката. Аз наистина попадах в къщата на моето детство. До такава степен всичко беше истинско, че дори покривах с шепи очите на мама, за да не може да чете нотите, но въпреки това тя продължаваше да ми свири на пиано. Казвам ви, наистина се връщах там, това не бяха просто спомени. Аз действително стоях качен на един стол зад табуретката й и се опитвах с мъничките си ръце да закрия големите й очи. А гъвкавите й пръсти продължаваха да докосват клавишите, за да дослушам „Веселата вдовица“ докрай.