Нито ти, безчовечни прокуроре, нито вие, полицаи със съмнителна честност, нито нещастникът Полен, който изтъргува свободата си срещу едно лъжесвидетелство, нито дванадесетте глупаци, които се оставиха на обвинението да ги подведе, нито копоите от изолатора — достойни служители на Людоеда, — никой, абсолютно никой, нито дори дебелите стени и отдалечеността на този изгубен сред Атлантика остров — отново повтарям, нито едно материално или духовно препятствие не можеше да попречи на пътешествията ми и на щастието да летя сред виденията си.
Сбърках, като пресметнах времето на усамотението си в часове. Това бе грешка. Защото има периоди, в които човек отброява всяка минута. Така например едва след раздаването на кафето и хляба идва моментът за опразването на кофите — около час по-късно. В празната кофа ще открия кокосовия орех, петте цигари, а понякога и някоя фосфоресцираща бележка. Невинаги, но най-често в този период броя минутите. Това е лесно, защото щом започна да се движа автоматично, правя една крачка за секунда и на всеки пет крачки в момента, когато се обръщам кръгом, си казвам — едно. Щом стигна до дванадесет, значи е минала минутата. Само не мислете, че треперя да знам дали ще си получа кокосовия орех, макар в общи линии от него да зависи животът ми, нито дали ще получа цигарите, макар че пушенето по десет пъти на денонощие (всяка цигара деля на две) внася в този гроб неизразимо удоволствие. Не, но понякога, докато раздават сутрешното кафе, ме обзема безпричинен страх, че нещо е сполетяло хората, които рискуват спокойствието си, за да ми помагат толкова щедро. Затова чакам и се успокоявам, едва когато видя ореха. Щом той е там, значи с тях всичко е наред.
Бавно, много бавно се изнизват часове, дни, седмици, месеци. Ето че съм тук почти от година. От единадесет месеца и двадесет дни не съм разговарял с никого за повече от четиридесет секунди, и то с недоизречени, неясно изшептени думи. Все пак веднъж получих възможността да поговоря с някой на висок глас. Бях настинал и много кашлях. Реших, че това е достатъчно основание, за да изляза и да отида на преглед, и докладвах, че съм болен.
Ето го и доктора. За мое най-голямо учудване той открехна само прозорчето. Главата му се показа през тесния отвор:
— Какво ви е? От какво се оплаквате? От бронхит? Обърнете се. Кашляйте.
Не, това вече е прекалено. Подиграва ли се с мен? Напротив — точно това се случи. В колонията се беше намерил лекар, готов да ме прегледа през прозорчето, и той ме караше сега да се обръщам на един метър от вратата, като протягаше ухо да ме преслуша. После каза:
— Протегнете ръка.
Щях машинално да я протегна, когато някакво чувство на самоуважение ме възпря и отговорих:
— Благодаря, докторе, но не си давайте чак толкова труд. Няма смисъл.
Най-малкото, събрах достатъчно сили, за да му покажа, че не приемам този преглед насериозно.
— Ако щеш — отвърна цинично той. И си тръгна. Слава Богу, защото иначе всеки момент щях да избухна от гняв.
Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Аз крача и крача без умора, безспир, крача гневно, мускулите на краката ми не са отпуснати както обикновено, а стегнати. Като че ли след случилото се имам нужда да смачкам нещо. Но какво ли бих могъл да стъпча? Под краката ми има само цимент. Всъщност в момента потъпквам много неща. Стъпквам малодушието на това докторче, което приема да участвува в отвратителната игра, само за да се хареса на администрацията. Тъпча безразличието на една класа хора към страданието и болката на друга класа. Тъпча незнанието на френския народ, неговата липса на интерес или любопитство към това къде попадат човешките товари, които отпътуват на всеки две години от Сен Мартен дьо Ре, и как се отнасят към тях. Тъпча журналистите от жълтата хроника, които пишат скандални материали против хората, извършили някое престъпление, а няколко месеца по-късно изобщо забравят за съществуването им. Тъпча католическите свещеници, които са изслушвали изповеди и знаят какъв е животът във френската каторга, но си траят. Тъпча съдебната система, която се е превърнала в състезание по надприказване между обвинителя и адвоката. Тъпча организацията на Лигата за защита на правата на човека и гражданина, която не издига глас, за да каже: „Спрете тази безкръвна гилотина, премахнете колективния садизъм, ширещ се сред чиновниците в администрацията.“ Тъпча това, че нито една организация или група не се е захванала да разпита виновниците за системата, да им постави въпроса как и по какъв начин на всеки две години в блатото загиват осемдесет на сто от захвърлените в него хора. Тъпча смъртните актове на официалните доктори: самоубийство, системно недохранване, изтощение, скорбут, туберкулоза, бяс, слабоумие. Какво ли още не се опитвам да стъпча? Едно е сигурно — след всичко, което се случи, аз вече не ходя нормално, а с всяка крачка смазвам по нещо.