— Няма да ви бият, Шариер.
— Кой ми го гарантира?
— Аз, втори комендант на изолатора.
— Може ли да ви се разчита?
— Не ме обиждайте, безсмислено е. Давам ви честната си дума, че никой няма да ви удари. Хайде, излезте.
Продължавах да стискам канчето.
— Носете го със себе си, ако ви харесва. Но няма да се наложи да го използвате.
— Добре, хубаво. — Излязох и тръгнах по коридора, заобиколен от шестима надзиратели и втория комендант. Щом стигнахме в двора, ми се зави свят. Очите ми бяха заслепени от светлината и не можех да ги държа отворени. Най-после успях да различа къщурката, в която ни бяха приели на идване. Около нея стояха дванадесетина надзиратели. Без да ме побутват, ме насочиха към помещението с надпис „Администрация“. На земята лежеше и стенеше облян в кръв човек. Стенният часовник показваше единадесет часа. „Значи вече от четири часа го измъчват, бедничкият“, помислих аз. Комендантът седеше зад писалището си, вторият комендант се настани до него.
— Шариер, от колко време получавате храна и цигари от този човек?
— Той сигурно вече ви е казал.
— Сега ви питам вас.
— Имам амнезия и вече не си спомням какво се е случвало вчера.
— Подигравате ли ми се?
— Не, изненадан съм, че не го пише в досието ми. Получих амнезия след един удар по главата.
Комендантът толкова се изненада от отговора ми, че нареди:
— Попитайте в Роаял дали знаят подобно нещо.
Докато се опитваха да се свържат по телефона, той продължи:
— Нали си спомняте, че името ви е Шариер?
— Това да. — И много бързо, за да го объркам още повече, зарецитирах като автомат: — Наричам се Шариер, роден съм през 1906 г. в департамента Ардеш, осъден съм доживот в Париж.
Онзи отвори очи като чинии — почувствах, че съм го шашнал.
— Получихте ли кафето и хляба тази сутрин?
— Да.
— Какъв зарзават ви дадоха снощи?
— Не знам.
— Значи искате да кажете, че нямате никаква памет?
— Не запомням нищо от това, което ми се случва. Но лица помня. Знам например, че вие ни посрещнахте първия ден тук. Обаче кога — не мога да кажа.
— Добре тогава, знаете ли колко време остава до изтичането на наказанието ви?
— На доживотното ли? Ами по всяка вероятност докато умра.
— Не, не! Става дума за присъдата ви в изолатора.
— Аз да съм осъден на изолатор? Защо?
— Боже господи! Това вече е върхът! По дяволите! Да ме изкараш от кожата ми ли искаш? Не ми казвай, че не си спомняш за двете години затвор в изолатора, които получи като наказание заради бягството си!
И тук аз напълно го утрепах:
— Да бягам? Аз? Господин комендант, аз съм сериозен човек, в състояние съм да отговарям за постъпките си. Елате с мен до килията и ще видите дали съм избягал.
В този момент един от копоите се върна и докладва:
— Роаял на телефонната линия, господин комендант.
Онзи отиде до телефона:
— Нищо ли му няма? Странно, твърди, че е получил амнезия… Причината ли? Удар по главата… Ясно, симулант. Човек никога не може да е сигурен… Добре, извинете ме, господин комендант, ще проверя. Дочуване. Ще ви държа в течение.
— Ела, хитрецо, да ти видя главата. Я виж ти, наистина имаш белег от голяма рана. А как става така, та си спомняш, че си изгубил памет след удара? Я ми го обясни това.
— Не мога да го обясня. Само констатирам, че си спомням удара, името си и още няколко неща.
— Какво в крайна сметка искате да постигнете?
— Отговарям на въпроса ви. Питате ме, откога получавам храна и цигари. Ето окончателния ми отговор: не знам дали днес бе първият или хилядният път. Поради амнезията си не съм в състояние да ви отговоря. Това е всичко, правете каквото намерите за добре.
— Аз ще направя нещо съвсем просто. В продължение на дълго време си ял твърде много. Затова сега малко ще поотслабнеш. Отменям ти вечерното хранене до края на наказанието.
Още същия ден получих бележка от следобедния чистач. За съжаление не беше фосфоресцираща и не можах да я прочета. През нощта запалих цигарата, която ми бе останала от предишния ден и която бях скрил така добре в койката си, че копоите не успяха да я открият при пребъркването. Благодарение на нейната светлина успях да разчета следното: „Нашият човек не е пропял. Казал е, че ти изпраща храна по своя воля, и то само за втори път. И че го е направил, понеже те е познавал във Франция. Никой на Роаял няма да пострада. Смелост.“
И така, бях лишен от кокосовите орехи, от цигарите и от новините за моите приятели на Роаял. Отгоре на всичко престанаха да ми дават вечеря. Не бях свикнал да чувствам глад, а десетте цигарени паузи бяха основна занимавка през дните и част от нощите ми. Мислех не само за себе си, но и за горкото момче, което пребиха заради мен. Дано не го накажат твърде сурово.