— Е, как сме?
Двамата мълчаха. Повторих:
— Как сте?
— Добре — прошепна Матюрет.
Искаше ми се да му кажа, че наказанието ни в изолатора е свършило и вече имаме право да говорим. Целунах Клузио по бузата. Той ме погледна с трескавите си очи и се усмихна:
— Сбогом, Папийон.
— Моля те, не казвай това!
— Така е, с мен е свършено.
Няколко дни по-късно той умря в болницата на Роаял. Беше на тридесет и две години и имаше двадесетгодишна присъда заради кражба на велосипед, която при това не бе извършвал. Пристигна комендантът:
— Да влязат. Вие, Матюрет, и вие, Клузио, спазвахте примерно поведение. Затова ще запиша в досиетата ви: „Добро поведение“. Но тъй като вие, Шариер, направихте тежко нарушение срещу правилника, ще впиша това, което сте заслужил: „Лошо поведение“.
— Простете, господин комендант, но каква грешка съм допуснал?
— Наистина ли не си спомняте за кокосовия орех и цигарите, които открихме?
— Честна дума, не.
— А на какъв режим сте от четири месеца насам?
— В какъв смисъл — от гледна точка на храната ли? Такъв, какъвто си е бил винаги.
— Това вече е върхът! Какво ядохте снощи?
— Това, което ми дадоха, както обикновено. Де да знам? Не си спомням съвсем точно. Фасул ли беше, ориз ли, или може би някакъв друг зарзават?
— Значи снощи ядохте?
— Ами да, естествено! Да не мислите, че си изхвърлям канчето?
— Не, не това исках да кажа. Добре, отказвам се. Махам „лошо поведение“. Подгответе нова справка за досието на господина. Ще напиша „примерно поведение“. Така става ли?
— Така е справедливо. Всичко съм направил, за да го заслужа.
И с тези думи излязохме от кабинета.
Голямата порта на изолатора се отвори, за да минем. Придружавани от един-единствен надзирател, бавно поехме по пътя към лагера. Пред очите ни се разстилаше морето с бляскавите си отблясъци от сребристата пяна на вълните. Отсреща се издигаше покритият със зеленина Роаял с червените покривчета. Дяволският остров бе все така суров и див. Помолих надзирателя за разрешение да приседнем за няколко минути. Той се съгласи. Седнахме от двете страни на Клузио и без да усетим, се хванахме за ръце. Допирът ни развълнува и без да промълвим нито дума, се целунахме. Надзирателят се обади: „Хайде, момчета, трябва да вървим.“
И бавно, много бавно тръгнахме надолу към лагера. Влязохме в него по същия начин — ние с Матюрет вървяхме отпред и се държахме за ръце, а зад нас двама души носеха агонизиращия ни приятел.
Животът на Роаял
Едва що прекрачихме в двора на лагера и се оказахме заобиколени от доброжелателното внимание на всички каторжници. Тук видях отново Лудия Пиеро, Жан Сарту, Колондини, Чисилия. Надзирателят ни изпрати и тримата в лазарета. Тръгнахме натам, съпровождани от двадесетина души. Само за няколко минути ние с Матюрет получихме дузина пакети с цигари и тютюн, горещо кафе и мляко, шоколад от чисто какао. Всеки искаше да ни подари по нещо. Клузио беше инжектиран с камфорово масло и адреналин заради сърцето. Един кльощав негър каза: „Санитар, дай му моите витамини, той има по-голяма нужда от тях.“ Тези прояви на солидарност към нас бяха наистина много вълнуващи.
— Искаш ли мангизи? Ще имам време да ти посъбера, преди да потеглите за Роаял — попита Пиер Бордолезеца.
— Не, много ти благодаря, но имам. Откъде знаеш, че заминаваме за Роаял?
— Писарят ни каза. И тримата сте за там. Дори мисля, че преди това ще отидете в болницата.
Санитарят беше планински корсикански бандит. Наричаше се Есари. По-късно имах възможност да го опозная добре. Някой път ще ви разкажа неговата история — много е интересна. Двата часа в лазарета минаха бързо. Добре хапнахме и пийнахме. Отдъхнали и доволни, поехме към Роаял. Клузио държеше очите си затворени почти през цялото време, освен когато се доближавах до него и слагах длан на челото му. Тогава се взираше в мен със замъгления си вече поглед и казваше:
— Приятелю Папи, ние сме истински приятели.
— Дори повече, ние сме като братя — отвръщах му аз.
До брега слязохме, придружавани все така от един-единствен надзирател. Двамата с Матюрет вървяхме до носилката на Клузио. На вратата на лагера всички каторжници се спряха, за да се сбогуват с нас и да ни пожелаят късмет. Благодарихме им. Лудия Пиеро ми окачи на врата торбичка с тютюн, даде ми цигари, шоколад и кутии с мляко „Нестле“. Матюрет също получи такава торбичка. Така и не разбра кой му я подаде. Само санитарят Фернандес и един надзирател дойдоха с нас до кея. Връчиха ни по един приемен талон за болницата на Роаял. Разбрах, че двамата санитари каторжници Есари и Фернандес са ни хоспитализирали, без изобщо да се допитват до доктора. Ето я и лодката. Шестима гребци, двама надзиратели, въоръжени с пушки в задната част и още един отпред на кормилото. Един от гребците беше Шапар, от аферата с марсилската борса. На добър час! Веслата се потопиха в морето и така, както гребеше, Шапар ме запита: