— Господин комендант, давам ви честната си дума, че няма да напусна това място, докато вие сте тук, при условие, че не забавите отпътуването си повече от шест месеца.
— Със сигурност ще замина, преди да са изтекли пет месеца.
— Добре. Попитайте Дега, той ще гарантира, че държа на думата си.
— Вярвам ви.
— Но и аз от своя страна ще ви поискам нещо.
— Какво?
— През тези пет месеца искам да върша работа, от която ще мога по-късно да се възползвам. Дори може да пожелая и да се преместя на друг остров.
— Дадено. Но всичко това да си остане между нас.
— Да, господин комендант.
Той повика Дега, който го убеди да не ме слага при онези с „добро поведение“, а при истински закоравелите престъпници — в сградата на „опасните“, където се намираха всички мои приятели. Връчиха ми торба с каторжнически вещи, а комендантът ми даде допълнително няколко панталона и бели сака, конфискувани от шивачите.
И така аз поех на път към основния лагер, обут с нови снежнобели панталони, с три ватенки в торбата и сламена шапка, придружаван от един копой. За да стигнем до малката административна постройка до лагера, трябваше да прекосим цялото плато. Минахме покрай болницата за надзиратели и четириметровата ограда, заобикаляща цялата наказателна колония. След като заобиколихме огромния правоъгълник, стигнахме до главния вход. „Наказателна колония на островите — сектор Роаял“. Огромната дървена врата зееше широко отворена. Сигурно имаше шест метра височина. Пазеха я два поста от по четирима надзиратели. На стол, отделно от тях, седеше някакъв офицер. Никакви пушки — всички носеха револвери, мотаеха се наоколо и шестима ключари араби.
Щом стигнах в преддверието, всички надзиратели наизлязоха. Началникът им, един корсиканец, издума:
— Ето го новия, при това е от класа.
Ключарите тръгнаха да ме пребъркват, но той ги сряза:
— Не го предизвиквайте да си извади играчките. Заповядай, влизай, Папийон. Без съмнение в специалната секция много твои приятели те очакват нетърпеливо. Казвам се Софрани. На добър час на островите!
— Благодаря, шефе. — И влязох в огромния двор, в който стърчаха три големи сгради. Последвах надзирателя и той ме заведе до една от тях. Над вратата й се мъдреше надпис „Постройка А — специален контингент“.
Вратата се отвори широко и надзирателят се провикна:
— Дежурният! — Появи се един стар каторжник.
— Ей го новия — рече шефът и си тръгна.
Влязох в голямо правоъгълно помещение, в което живееха сто и двадесет мъже. Както и в онази барака в Сен Лоран, от двете страни на стаята минаваха дълги железни пръти, които нощем се заключваха. Между стената и пръта бяха обтегнати груби платнища, служещи за легла. Наричаха ги хамаци, но нямаха нищо общо с истинските. Въпреки това бяха удобни и хигиенични. Над всяко легло бяха заковани по две дъски, на които човек можеше да си нареди личните вещи — на едната стоеше бельото, на другата — ако имаш провизии, личното ти канче и прочие. Между двете редици с хамаци се ширеше триметрова пътека, наричана стъргалото. Тук хората също живееха на малки тайфи. Някои от по двама души, други от по десет.
Едва бяхме влезли, и от всички страни наизскачаха облечени в бяло каторжници: „Папи, ела тук“, „Не, ела при нас“. Гранде обаче направо взе сака ми и отсече:
— Той ще е в моята тайфа.
Последвах го. Опънаха леглото ми.
— Ето ти пухена възглавница, момко — рече ми Гранде.
Срещнах куп стари приятели. Много корсиканци и марсилци, няколко парижани — всички тях ги познавах още от Франция, срещал ги бях в Санте, в Консиержери или по пътя за Гвиана. Учудвах се, че ги виждам в този момент:
— Не сте ли на работа по това време?
Всички избухнаха в смях.
— Хубава шега каза! Ако някой от това помещение работи, то никога не е за повече от един час на ден. После си се връща в тайфата.
Посрещнаха ме наистина топло. Надявах се, че отношението им ще се запази такова. Бързо обаче забелязах нещо, което не бях предвидил — въпреки няколкото дни, прекарани в болница, тепърва трябваше да привиквам да живея сред хора.
Станах свидетел и на нещо невероятно. Влезе един тип, облечен от главата до петите в бяло, с поднос, покрит от безупречно чиста памучна кърпа.
— Бифтеци, бифтеци, хайде на бифтеците — викаше той. Постепенно стигна и до нас, повдигна кърпата и отдолу се показа табла с бифтеци, подредени като във френска месарница. Явно беше, че Гранде е редовен клиент, защото не го попитаха дали ще иска, а направо колко да му завият.