— Пет.
— Рибица или плешка?
— Рибица. Колко ти дължа? Направи ми сметка наново, защото сега, като имаме един в повече, предишната вече не важи.
Продавачът на бифтеци извади тефтера си и започна да пресмята:
— Всичко сто тридесет и пет франка досега.
— Дръж и започваме от нулата. Човекът си тръгна, а Гранде ми каза:
— Тук, ако нямаш мангизи, направо загиваш. Съществуват начини да си ги набавяш непрекъснато — трябва да си изработиш далавера.
За престъпниците „далавера“ беше начинът, по който всеки се оправяше с паричните си проблеми. Готвачът от лагера продаваше на бифтеци месото, предназначено за самите затворници. Когато получеше доставките, отделяше за свои нужди кажи-речи половината. Приготвяше бифтеците от онези части, от които трябваше да прави рагу или някакво варено. Продаваше ги на надзирателите, по-точно на жените им или на по-заможните каторжници. Разбира се, нещо от спечеленото по този начин готвачът даваше на надзирателя, отговорен за работата в кухнята. Първото помещение, в което влизаше да предложи стоката си, винаги беше това на „опасните“ в постройка А — сиреч нашето.
Значи далаверата за готвача бе да продава месото и мазнината; за хлебаря — да прави специални видове хляб и франзели за надзирателите; за касапина — да продава също месо; за санитаря — да продава лекарствата; за писаря — да взима подкуп при определянето на работните места; за градинаря — да продава пресни зеленчуци и плодове; за каторжниците в лабораторията — да продават резултатите от анализите и понякога дори да фабрикуват фалшиви туберкулози, прокази, ентерити; за специалистите по тарашите из надзирателските дворове — да продават яйца, пилета, калъпи марсилски сапун; за „семейните момчета“, търгуващи понякога със съдействието на самата домакиня — да носят всичко, което им поискат — масло, кондензирано мляко, рибени консерви, сардини, сирена и, разбира се, вино и алкохол (в моята тайфа например винаги се намираше бутилка „Рикар“, както и английски или американски цигари); а онези, които имаха право да ловят риба, продаваха рибите и лангустите.
Но най-добрата далавера — а също и най-опасната, бе да си водач на маса в хазартните игри. Според неписаното правило в една и съща сграда, тоест на сто и двадесет души, не можеше да има повече от трима-четирима водачи. Този, който е решил да получи мястото, отива някоя нощ при играчите, преди да са започнали, и им казва: „Искам аз да съм водач.“ Отвръщат му „Не“.
— Всички ли казвате не?
— Всички.
— Тогава си избирам този и този, за да му взема мястото.
Посоченият разбира намека. Надига се, отива в центъра на помещението и двамата се бият с ножове. Победителят взима мястото. Този, който води маса, получава по пет на сто от всяка печалба.
По време на игра човек може да си спретне и някоя друга далавера. Един опъва платнището, върху което ще се играе, друг осигурява ниски табуретки за участниците, ако те не могат да седят по турски. Трети продава цигари. Той подрежда няколко кутии, пълни с френски, английски, американски цигари, дори със свити на ръка папироси. Играчите сами си услужват и скрупульозно заделят настрана парите за всяка изпушена от тях цигара. Има типове, чиято работа е да подготвят бензиновите лампи и да се грижат да няма много черен дим. Лампите се правят от тенекиени кутии от мляко, чийто капак е пробит, за да мине през него фитилът, натопен в бензин. За непушачите са предвидени бонбони и тортички, приготвяни по линията на нечия отделна далавера. Във всяка сграда има по един-двама кафеджии. Покрито с кърпи и приготвено по арабски маниер, кафето се поддържа топло по цяла нощ. От време на време кафеджията минава из стаите и предлага топло кафе и какао, държано в нещо като термоси, тукашно производство.
И най-накрая не можем да не споменем продавачите на дрънкулки. Това са хора, занимаващи се със занаятчийство. Някои работят с черупки от костенурка, уловена от някой рибар. Всяка черупка се състои от тринадесет плочки, тежащи понякога по две кила. Занаятчията прави от тях гривни, обеци, гердани, цигарета, гребени, дръжки на четки. Веднъж видях дори малко ковчеже, изработено от светла черупка — беше истинско чудо. Други използват черупките на кокосовите орехи, рогата на биволите, абаносово дърво, друга дървесина. Някои се занимават с фино дърводелство, без при това да използват пирони — само чрез умело сглобяване на чарковете. Най-ловките използват бронз. Да не забравяме и художниците.