Понякога е нужно да се впрегнат няколко таланта, за да се изработи един предмет. Рибарят например хваща акула. Той полира и излъсква челюстта й, работи върху всеки зъб поотделно. Дърводелецът осигурява малък модел на котва от здраво гладко дърво, с достатъчно голяма площ, за да може да се рисува. Закрепват челюстта за котвата, а на тях художникът изрисува Островите на спасението, заобиколени от морските вълни. Най-често срещаният сюжет е следният: вижда се част от Роаял, Сен Жозеф и каналът, който ги дели. Залязващото слънце облива в цветове синьото море. Във водата е спусната лодка с шестима прави каторжници, голи до кръста, вдигнали вертикално веслата си. Зад тях са трима надзиратели с карабини. Отпред двама мъже държат ковчег и от него се изсипва, обвито в брашнени чували, тялото на мъртъв каторжник. На повърхността на морето се подават акули, очакващи тялото с разтворени челюсти. Ниско долу, отдясно на картината, пише: „Погребение на Роаял“ и дата.
Всички подобни произведения се продават по къщите на надзирателите. Най-хубавите парчета обикновено се откупуват предварително или се правят по поръчка. Останалото се разпродава на корабите, които понякога минават край островите. Тук занаятчиите са във вихъра си. На корабите се харчат и творбите на гравьорите, които взимат по някое старо очукано канче и изписват на него: „Това канче беше собственост на Драйфус — Дяволският остров“ и дата. По същия начин постъпват с тенекиените лъжици и чинии.
Тази непрекъсната търговска дейност донася много пари на островите и надзирателите имат сметка да я покровителстват. Отдадените на далаверите си хора по-лесно се управляват и по-леко привикват към новия си живот.
Педерастията има официален характер тук. Всички, включително и комендантът, знаят, че този и този е женен за този и този и когато го местят на друг остров, правят-струват, и изпращат другия при него. Освен ако не искат да му направят сечено.
От всички тези мъже едва ли могат да се намерят три на сто, които искат да избягат. Дори сред доживотните. Според тях единственият начин да се чупиш, е да те освободят от интерниране и да те върнат на континента — в Сен Лоран, Куру или Кайен. Но само интернираните за определен срок имат подобен шанс. За онези като мен единственият начин да се върнат на континента е да извършат убийство. Защото убийците ги съдят в Сен Лоран. Но тъй като, за да стигнеш до там, трябва предварително да си признаеш вината, рискуваш да ти друснат пет години изолатор. А не знаеш дали ще можеш да се възползваш от краткия престой в затвора на Сен Лоран (три месеца максимум), за да си уредиш бягство.
Можеш също да се опиташ да се измъкнеш от островите по медицински причини. Ако ти открият туберкулоза, те изпращат в лагера за туберкулозни, наричан „Новият лагер“, на двадесет и четири километра от Сен Лоран.
Други варианти са проказата и хроничната дизентерия. Сравнително лесно можеш да симулираш тези зарази, но пък е страшно опасно — слагат те за около две години в отделна постройка с болните от вида, който си избрал. Там вече само една крачка те дели от истинската проказа или туберкулоза. Една крачка, която е твърде лесно да направиш. А при дизентерията е почти невъзможно да избегнеш бацила.
И така, стоях си аз в постройка „А“ заедно със сто и двадесетимата ми приятели. Нужно ми беше да свикна да живея в тази общност, където всеки бързо получаваше своя етикет. Първо и най-важно, всички трябваше да научат, че не могат да ме нападат, без да се изложат на опасност. Когато ги свикнеш да се боят от теб, идва ред на копоите — понякога е хубаво да се демонстрира неподчинение, никога не бива да действаш по заповед на ключарите, дори ако рискуваш да имаш неприятности с надзирателите. Ако си играл на карти цяла нощ, на сутринта в никакъв случай няма да излизаш на проверка. Дежурният по стая ще обяви „Болен, на легло“. В останалите стаи надзирателите си позволяваха да влизат и да принуждават „болния“ да дойде на проверка. При нас — никога. С две думи — това, към което всички — от най-незначителния до шефовете, се стремяха, бе да осигурят спокойствие в каторгата.
Другарят ми Гранде, с който живеехме в една тайфа, бе марсилец, тридесет и пет годишен. Беше висок и кльощав, но много силен. Още във Франция си бяхме приятели. Срещахме се често в Тулон, Марсилия и Париж.
Той бе прочут касоразбивач. Имаше добро сърце, но понякога можеше да бъде много опасен. Него ден бях останал почти сам в огромното помещение. Дежурният метеше циментовия под. Мярнах един тип, който поправяше някакъв часовник, наместил на лявото си око специална лупа. Над хамака му върху дъските бяха подредени тридесетина часовници. Момчето изглеждаше на моя възраст, но косите му бяха съвършено побелели. Приближих се до него и погледнах как работи, после се опитах да завържа разговор. Той дори не надигна глава и остана безмълвен. Оттеглих се малко засегнат, излязох на двора и седнах при мивките. Там беше и Тити Белота, който се упражняваше с тесте чисто нови карти. Гъвкавите му пръсти сгъваха и разгъваха тридесет и двете карти с невиждана бързина. Без да спира фокусническите си номера, той ми подхвърли: