— Е, как е, приятел, добре ли се чувстваш на Роаял?
— Да, но днес нещо не съм на кеф. Трябва да се хвана на някаква работа, за да мога да напускам лагера. Днес ми се прииска да поговоря с онзи тип, дето поправя часовници, но той дори не ми отговори.
— Не се съмнявам, Папи, този тип не ще и да знае. Интересува се само от часовниците. Останалото — никакво внимание. Но да ти кажа, след всичко, което му се случи, има право да се държи като откачен. Всеки от нас би мръднал при подобни обстоятелства. Представяш ли си, този младок — а можем да го наричаме младок, защото няма още тридесет години, беше осъден на смърт през миналата година заради това, че изнасилил жената на един от копоите. Изнасилил, глупости! Той отдавна чукал господарката си, която била благоверна на началник-надзирателя бретонец. Работел у тях като „семейно момче“ и всеки път, когато бретонецът бил на служба, часовникарят шибал мацката. Само че допуснали една грешка — мадамата вече не го оставяла да пере и глади бельото. Почнала да се занимава самата тя с тази работа. Съпругът рогоносец си я знаел като мърла и мързелана, та затова много се зачудил и му се породили съмнения. Само че не можел да намери доказателство за унижението си. Тогава замислил начин да ги хване на местопрестъплението и да ги убие и двамата. Но си направил сметката без кръчмаря — тоест без хитростта на женската. Веднъж напуснал поста си само два часа, след като го бил застъпил, и помолил друг надзирател да го придружи до дома му под претекст, че иска да му подари парче шунка, получено от Франция. Прекрачил безшумно прага, но едва отворил вратата на къщата, обученият папагал се разкрещял: „Господарят си идва!“ Жената веднага се развикала: „Помощ! Изнасилват ме!“ И двамата копои нахлули в стаята точно в мига, когато тя се измъквала от обятията на каторжника. Без да може да разбере какво става, той скочил през прозореца, докато рогоносецът се опитвал да го улучи с пистолета си. Получил един куршум в рамото, а през това време онази мадама си изподрала с нокти циците и бузите и си разкъсала пеньоара. Часовникарят паднал на земята и бретонецът тъкмо се готвел да го довърши, но другият копой му попречил. Трябва да ти кажа, че онзи другият бил корсиканец и на секундата разбрал какви врели-некипели му надрънкал шефът за шунката, както и това, че никакво изнасилване никога не е имало. Но тъй като не можел нищо да направи, си затраял и се направил, че вярва. Часовникарят бил осъден на смърт. Дотук, приятелю, нищо необичайно. Едва сега историята започва да става интересна.
— Тук на Роаял, в помещението, което служи за вътрешен затвор, си имаме гилотина — всеки чарк е лъснат и подреден в специален кашон. В двора пък се намират петте изгладени и добре нивелирани плочи, върху които я издигат. Всяка седмица палачът и помощниците му — двама каторжници — сглобяват гилотината, нагласят ножа и механизмите и отрязват по няколко бананови стъбла. Така се уверяват, че машината е тип-топ и работи безотказно.
— И така, часовникарят лежал в една килия заедно с още четирима смъртни — трима араби и един сицилианец. И петимата очаквали резултата от молбите за помилване, подготвени от „адвокатите“ им надзиратели.
Една сутрин сглобили гилотината и внезапно отворили вратата на килията. Палачите се хвърлили върху часовникарчето и му овързали глезените и китките с едно и също въже. Отпорили с ножици яката му и така, ситнейки, го пуснали да измине двадесетина метра в предутринния полумрак. Тук трябва да ти обясня, Папийон, че когато се изправиш пред гилотината, ти се оказваш лице в лице с една перпендикулярно поставена дъска, върху която те завързват посредством прикрепените към нея ремъци. И така — връзват го него и таман да спуснат дъската, от която само главата му се подава в хоризонтално положение, когато пристига сегашният комендант — Сушения Коко… Той задължително трябва да присъства на всички екзекуции. Носел в ръка голяма лампа и щом осветил сцената, забелязал, че ония задници копоите са се объркали — не било ред на часовникаря да става главно действащо лице в купона.
— Спрете! Спрете! — викнал Баро.