Бях решил да започна работата си като клозетаджия в понеделник. Щях да излизам в четири и половина сутринта заедно с един приятел, за да почиствам цукалата в нашата сграда. Според правилника трябваше да изхвърляме лайната чак долу в морето. Само че ние се уговаряхме с биволаря да ни чака на определено място на платото, където минаваше циментов канал. Само за двадесет минути изпразвахме всички каци в канала и ливвахме отгоре три хиляди литра морска вода, довлечена от биволите в огромно ведро. За услугата плащахме по двадесет франка дневно на биволаря — симпатичен негър от Мартиника. Накрая помагахме на мръсотиите да се оттекат с помощта на твърда метла. При първия ми работен ден се изморих от носенето на каците, закачени на два дървени пръта. Надявах се, че скоро ще привикна към тежестта.
Новият ми другар изглеждаше много услужлив, но Галяни ме предупреди, че е изключително опасен тип. Извършил беше около седем убийства тук на островите. Неговата далавера бе да продава лайна. Всеки градинар трябваше сам да си осигурява тор. За целта се издълбаваше една дупка, изпълваше се със сухи листа и треви, а моят мартиниканец тайно занасяше една-две каци с нечистотии. Той естествено не можеше да се справя сам и аз трябваше да му помагам. Знаех обаче, че това, което правим, е голяма грешка, защото може да доведе до пренасяне на дизентерия чрез зеленчуците, а болестта ще засегне както надзирателите, така и каторжниците. Реших един ден, като го опозная по-добре, да му обясня всичко. Аз, разбира се, щях да му плащам за загубите, които понася след прекратяването на търговията си. Той си имаше и друго занимание — дялкаше разни неща от биволски рога. Що се отнася до риболова, каза, че не можел да ми даде никакъв съвет, но долу на кея Шапар или някой друг би ме упътил.
И така станах аз клозетаджия. Щом приключех с работата, взимах един душ, нахлузвах къси панталони и тръгвах да ловя риба където ми видят очите. Имах само едно задължение — да се връщам по обяд в лагера. Благодарение на Шапар не ми липсваха нито въдици, нито куки. Когато се връщах обратно с уловените барбуни, увиснали на прекараната през хрилете им тел, жените на надзирателите често ми подвикваха. Всички ми знаеха името. „Папийон, продайте ми две кила барбуни!“
— Болна ли сте?
— Не.
— Детето ви ли е болно?
— Не.
— Тогава няма да ви продам нито една риба.
Обикновено се радвах на добър улов, който раздавах на приятелите си в лагера. Понякога разменях риба за франзели, зеленчуци или плодове. Хората от моята тайфа ядяха риба поне веднъж на ден. Веднъж като се връщах с дузина тлъсти лангусти и седем-осем кила барбуни, минах покрай къщата на коменданта Баро. Една доста дебела жена ми подхвърли:
— Добър улов сте хванали, Папийон. А времето е лошо и другите риболовци се отказаха. Най-малко от петнадесет дни не съм вкусвала риба. Жалко, че не я продавате. От мъжа си знам, че отказвате да търгувате с жените на надзирателите.
— Така е, госпожо. Но за вас може би ще направя изключение.
— Защо?
— Защото сте пълна и по всяко вероятност месото ви вреди.
— Вярно е. Казаха ми да се храня само със зеленчуци и варена риба. Но тук такава диета е невъзможна.
— Вземете, госпожо, давам ви тези лангусти и тези барбуни.
И й подадох около две кила риба. От този момент нататък винаги, когато имах успешен улов, заделях една част за нея, за да може да следва диетата си. Тя добре знаеше, че тук, на островите, всичко се продава, но въпреки това ми казваше само по едно „мерси“. И правилно — беше усетила, че ще ме обиди, ако ми предложи пари. За сметка на това често ме канеше вкъщи. Сама ми предлагаше мастика и бяло вино. Когато получеше някое лакомство от Корсика, ме черпеше и с него. Госпожа Баро никога не ме разпитваше за миналото ми. Само веднъж отрони две думи по повод каторгата:
— Истина е, че от островите не може да се избяга, но по-добре да сте тук, където климатът е здравословен, отколкото да гниете на континента.
От нея научих произхода на името, което островите носят. По време на някаква епидемия от жълта треска в Кайен свещениците и монахините от манастира избягали тук и оцелели. Затова ги нарекли Островите на спасението.
Благодарение на риболова можех да ходя където си поискам. От три месеца бях клозетаджия и вече познавах острова по-добре от който и да било. Имах възможност да оглеждам внимателно и градините под претекста, че ходя да разменям рибата за плодове и зарзават. Матю Карбониери от нашата тайфа беше градинар в една градина, разположена точно до надзирателското гробище. Матю работеше сам и аз си казах, че по-нататък можем да спретнем един сал и да го скрием при него. Още два месеца и комендантът щеше да си замине. И тогава вече щях да съм свободен да действам.