— Гръм и мълния! — изкрещял корсиканецът. — Значи имам котка в стомаха си!
И той хукнал към кухнята, натикал револвера си под носа на Матю и викнал:
— Може и да си почитател на Наполеон като мен, но Бога ми, това няма да ми попречи да те убия, задето ме накара да ям котка.
Имал налудничав блясък в очите и Карбониери отвърнал, без да разбира как онзи се е досетил за истината:
— Ако наричате животните, които ми дадохте, котки, грешката не е моя.
— Аз ти дадох зайци.
— Ами тях съм ви приготвил. Ето вижте, кожите и главите са още тук.
Надзирателят се пообъркал, като видял заешките глави и кожи.
— Значи докторът не знае какви ги плещи.
— Докторът ли ви каза, че е котка? — попитал Карбониери, като си отдъхнал. — Пошегувал се с вас. Кажете му, че такива майтапи не са хубави.
Успокоен и убеден, Филидори се върнал в трапезарията и рекъл:
— Говорете каквото си щете, докторе. Виното ви е замаяло главата. Не ми пука от плоските и кръглите ребра — ние ядем именно заек. Видях им костюмчетата и главите.
Така Матю се измъкна на косъм. Но няколко дни по-късно счете за правилно да връчи оставката си като готвач.
Денят, когато щях да получа свобода на действие, наближаваше. Още няколко седмици и Баро си заминаваше. Вчера отидох да видя дебелата му жена, която между другото много отслабна благодарение на диетата си от варена риба и пресни зеленчуци. Добрата дама ме покани да вляза, за да ми връчи бутилка хининово вино. Вътре вече стояха подредени куфарите. Подготвяха се за отпътуването. Комендантшата, както всички я наричаха, се обърна към мен със следните думи:
— Папийон, не знам как да ви се отблагодаря за всички грижи, които положихте за мен през изминалите месеци. Знам, че в някои дни с лош късмет ми давахте всичко уловено. Благодаря ви много за това. Благодарение на вас се чувствам далеч по-добре и отслабнах с четиринадесет кила. Как да ви изразя признателността си?
— Това, което ще ви помоля да направите, госпожо, е нещо много сложно. Намерете ми добър компас. Точен, но малък.
— Молите ме за нещо хем дребно, хем трудно откриваемо. Ще ми бъде трудно да се справя за три седмици.
Осем дни преди отпътуването си благородната жена, притеснена, че не може да ми намери компас, взе първия кораб и отиде до Кайен. Четири дни по-късно се върна с прекрасен компас, гарантиран против магнитни влияния.
Тази сутрин комендантът и комендантшата Баро заминаха. Вчера Баро предаде управлението на острова на един офицер надзирател със същия чин като него. Наричаше се Пруйе и идваше от Тунис. Добрата новина беше, че новият началник прие Дега да си остане на старата длъжност главен писар. Това беше важно за всички, особено за мен. Новият комендант се обърна към каторжниците, строени в двора на лагера, с реч, която остави впечатлението за енергичен, но интелигентен човек. Между всички останали неща той каза и следното:
— От днес аз поемам управлението на Островите на спасението. Констатирах, че методите на предшественика ми са довели до положителен резултат и поради това нямам намерение да променям сега съществуващия ред. Не виждам причини да налагам промени в установения от вас начин на живот, освен ако вие не ме принудите на това.
Както се досещате, гледах отдалечаването на комендантшата и съпруга й с радост, макар че петте месеца принудително бездействие бяха минали удивително бързо. Относителната свобода, на която се радваха почти всички каторжници тук, хазартът, риболовът, разговорите, новите запознанства, споровете, караниците, обсебваха цялото ни внимание и човек нямаше възможност да се отегчава.
Въпреки всичко аз не се оставих на средата да ме погълне. Всеки път, когато се сприятелявах с някого, си задавах въпроса: „Този дали не е кандидат за бягство? Дали би могъл да ми помогне в подготовката, ако самият той не ще да се чупи?“
Живеех само за това — да избягам, да избягам, сам или с другар, да се махна. Бях обладан от тази мисъл, но не я споделях с никого, както ме бе посъветвал Жан Кастели. Нищо не можеше да ме разколебае — бях твърдо решен да осъществя идеала си — да замина.
Седма тетрадка
Островите на спасението
Погребаният сал
За пет месеца успях да опозная островите до най-малките подробности. Стигнах до извода, че градината при гробището, където на времето работеше приятелят ми Карбониери — в момента той въртеше друга далавера, — е най-подходящото място за изработването на сал. Помолих Карбониери отново да поеме градината, и то без помощник. Съгласи се. Желанието му беше удовлетворено благодарение на Дега.