Една сутрин, като минавах покрай къщата на новия комендант с нанизан на жица богат улов от барбуни, чух младият слуга каторжник да обяснява на млада жена:
— Ето този, госпожо комендантша, носеше всяка сутрин риба на госпожа Баро.
— Значи той е Папийон — отвърна хубавата мургава брюнетка, която приличаше по-скоро на алжирка.
После се обърна към мен и ми рече:
— Госпожа Баро ме почерпи с много вкусни лангусти, уловени от вас. Заповядайте у дома. Ще ви предложа чаша вино и козе сирене, пристигнало току-що от Франция.
— Не, госпожо, благодаря.
— Защо? Приемали сте поканите на госпожа Баро, а отхвърляте моята.
— Нейният съпруг специално беше разрешил да влизам у тях.
— Вижте какво, Папийон, мъжът ми командва целия лагер, но вкъщи командвам аз. Влизайте и не се бойте.
Усетих, че тази властна мургава хубавица може да се окаже добър приятел, но и опасен враг. Влязох.
На масата в трапезарията тя ми поднесе чиния с пушена шунка и сирене. Седна срещу мен без много да се церемони и ми наля първо вино, а после кафе и чудесен ром от Ямайка.
— Папийон — подхвана тя, — въпреки цялата бъркотия около отпътуването си и нашето пристигане госпожа Баро намери време да ми спомене за вас. Знам, че единствено на нея сте давали риба. Надявам се да правите и на мен същата услуга.
— Причината е, че тя бе болна, а вие, доколкото виждам, се чувствате съвсем добре.
— Не умея да лъжа, Папийон. Вярно е, че съм здрава, но съм морско чедо и обожавам рибата. От Оран съм. Само едно ме безпокои — знам, че не взимате пари за улова си. Това ми е притеснението.
Накратко, в крайна сметка решихме, че ще й нося риба. Оставих й три кила барбуни и шест рака и тъкмо си допушвах цигарата, когато се появи комендантът.
Щом ме видя и започна:
— Жюлиет, вече ти обясних, че нито един каторжник, с изключение на слугата, няма да влиза в тази къща.
Надигнах се от стола, но мадамата отсече:
— Стойте си на мястото! Този каторжник госпожа Баро специално ми го препоръча, преди да замине. Така че тук нямаш думата. Друг освен него няма да каня. Пък той ще ми носи риба, когато си поискам.
— Добре — кандиса комендантът. — Как ви викат?
Исках да стана прав, докато му отговарям, но Жюлиет сложи ръка на рамото ми и ме накара да си седна обратно:
— Вие сте в моята къща. Комендантът тук не е комендант, а моят съпруг господин Пруйе.
— Благодаря, госпожо. Наричам се Папийон.
— А, така ли! Чувал съм за вас и за бягството ви от болницата в Сен Лоран преди повече от три години. Впрочем един от нападнатите тогава от вас надзиратели случайно ми се пада племенник. На мен и на новата ви покровителка.
Жюлиет избухна в звънлив млад смях:
— А, значи вие сте цапардосали Гастон? Нищо, това няма да повлияе на нашите отношения.
Комендантът, който все още стоеше прав, се обърна към мен:
— Просто невероятно е колко много умишлени и непредумишлени убийства се извършват годишно на островите. Много повече, отколкото на континента. Как бихте обяснили този факт, Папийон?
— Оттук, господин комендант, хората не могат да избягат и това ги прави по-сприхави. Те в продължение на години се блъскат един връз друг и неизбежно помежду им възникват неразрушими приятелства или незатихваща омраза. От друга страна, повече от деветдесет и пет на сто от убийствата остават неразкрити и извършителите им са почти напълно уверени, че ще се измъкнат безнаказано.
— Обяснението ви е логично. От колко време ходите на риболов и какви са основните ви задължения, та имате време и за разходки?
— Чистя клозетите. Още в шест сутринта привършвам с работата си и ми остава време за риболов.
— През целия ден ли се занимавате само с това? — запита Жюлиет.
— Не, задължен съм да се прибирам в лагера по обяд и после имам право да изляза отново между три и шест. Това ми създава затруднения — понякога не успявам нищо да уловя заради отливите.
— Но ти ще му издадеш специално разрешително, нали, мишленце? — изгука Жюлиет към мъжа си. — От шест сутринта до шест вечерта. Така ще може да лови риба, когато му е удобно.
— Да, добре — отвърна комендантът.
Напуснах къщата, като мислено се поздравих за поведението си. Трите спечелени часа от дванадесет до три щяха да ми бъдат много полезни. Това беше времето за следобедна почивка и почти всички надзиратели го използваха, за да дремнат. Щях да се чувствам много по-свободен.
На практика Жюлиет напълно ни обсеби — мен и моя улов. Понякога стигаше дотам, че пращаше слугата да ме издири и тя идваше след него, за да може лично да прибере рибата. Често пъти момчето ме намираше и ми казваше: „Комендантшата нареди да взема всичко, което си уловил, защото довечера е канила гости на вечеря и иска да им приготви еди-какво си ядене.“ Накратко, тя почна да се разпорежда с риболовните ми умения, и понякога ме пращаше да й доставя специално тази или онази риба или пък да се гмурна за раци. Това положение беше сериозен удар по менюто на нашата банда, но пък аз се ползвах с привилегии, каквито нямаше никой друг. Тя умееше да проявява и внимание: „Папийон, в един часа ли е днес приливът?“ — „Да, госпожо.“ — „Елате тогава да обядвате у дома, така няма да има нужда да се връщате до лагера.“ И аз обядвах у тях, никога в кухнята, винаги в трапезарията. Тя сядаше срещу мен и ми поднасяше блюдата и напитките. Не беше така дискретна като госпожа Баро. Често лукаво ме разпитваше за миналото ми. А аз ловко отбягвах подробностите около живота ми в Монмартър, които явно най-силно я интригуваха, и говорех за детството и ранната си младост. По време на тези обеди комендантът спеше в съседната стая.