Една сутрин след много успешен улов — бях хванал около шестдесет рака — се отбих у тях към десет часа. Седеше облечена в бял пеньоар, докато друга млада жена навиваше косата й на ролки. Поздравих и й предложих дузина от раците.
— Не — рече тя. — Дай ми ги всичките. Колко са общо?
— Шестдесет.
— Чудесно, остави ги ей там, ако обичаш. Колко ти трябват, за да нахраниш приятелите си?
— Осем.
— Тогава вземи си осем, а останалите дай на прислужника да ги сложи на хладно.
Просто не знаех как да реагирам. Никога досега не се беше обръщала към мен на „ти“, още повече че сега го правеше пред друга жена, която без съмнение щеше веднага да разнесе клюката. Безкрайно притеснен, се обърнах, за да си вървя, но тя отсече:
— Я стой мирен. Седни и си сипи една мастичка. Сигурно си се сгорещил.
Властният й тон така ме обърка, че се подчиних. Започнах да отпивам бавно от мастиката и запалих цигара. Младата жена, която решеше комендантшата, от време на време ми хвърляше по някой поглед. Комендантшата забеляза това в огледалото и попита:
— Готино ми е гаджето, нали, Симон? И всички ми завиждате за него, нали?
Двете избухнаха в смях. Искаше ми се да потъна в земята. Най-глупашки избъбрих:
— За щастие вашето гадже, както ме нарекохте, не е особено опасно, защото в положението, в което се намира, не може да бъде гадже на никого.
— Да не би сега да искаш да ми кажеш, че не си хлътнал по мене? — продължи да се занася алжирката. — Ти си истински лъв и никой досега не беше успявал да те укроти. А ето, че аз мога да те накарам да правиш каквото си поискам. Трябва да има някаква сериозна причина за това, кажи, Симон?
— Не я знам каква е причината — обади се Симон, — но истината, Папийон, е, че вие се държите като дивак с всички освен с комендантшата. До такава степен, че жената на главния надзирател ми се оплака от вас. Миналата седмица сте носели повече от петнадесет кила риба и не сте пожелали да й продадете две нещастни малки рибки, за които отчаяно ви се примолила, защото в месарницата него ден нямало стока.
— Ами! Това не ми го беше разправяла, Симон!
— Ти друго да видиш! Знаеш ли как отговорил онзи ден на госпожа Каргьоре? — продължи да бъбри Симон. — Видяла го да носи раци и една голяма мурена и рекла: „Продайте ми тази мурена, Папийон, или поне половината от нея. Нали знаете, че ние, бретонците, много умеем да я приготвяме.“ — „Не само бретонците могат да я оценят по достойнство, госпожо. И други народи, включително хората от Ардеш, знаят още от римляните, че това е деликатес.“ И си продължил пътя, без да й я продаде.
Двете избухнаха в смях.
Върнах се бесен в лагера и вечерта разказах случката на другарите си.
— Кофти работа — отбеляза Карбониери. — Тази кучка те излага на опасност. Стъпвай в дома й колкото е възможно по-рядко, и то само ако си сигурен, че комендантът си е вкъщи.
Всички останали бяха на същото мнение. Реших да последвам съвета.
Открих един дърводелец от Валенсия. Значи почти земляк. Лежеше за убийството на някакъв лесничей. Беше запален комарджия и винаги тънеше в дългове. Денем си счупваше гърба, за да изработва дрънкулки, а нощем пропиляваше спечеленото. Понякога му се налагаше да се разплаща в натура. Останалите злоупотребяваха с положението му и му плащаха например по сто и петдесет — двеста франка за едно ковчеже от розово дърво, чиято истинска стойност беше триста. Реших да го атакувам. Една сутрин го заговорих, докато се миехме:
— Искам тази вечер да обсъдя нещо с теб. Ела при клозетите, щом ти дам знак.