Скривалището се изпълни докрай, както вече се бях сетил, че ще стане. Оставаха ни още само две сглобки — най-дългите. Едната двуметрова, другата метър и петдесет. Двете дъски така и така не можеха да се поберат в кухината.
Както се оглеждах наоколо, забелязах в гробището един пресен гроб — жената на някой от надзирателите се беше поминала предишната седмица. Проскубан букет от повехнали цветя лежеше отгоре. Гробището се охраняваше от полусляп дърт каторжник, наричан от всички Татенцето. Прекарваше си дните, седнал на сянка под кокосовия орех в противоположния край, откъдето по никакъв начин не можеше да ни забележи. Тогава реших да използвам този гроб и да сглобя в него сала. А в изработената от дърводелеца рамка щях да наблъскам колкото може повече кокосови орехи. Нужни ми бяха между тридесет и тридесет и четири черупки — много по-малко от първоначалните ни предвиждания. Вече бях скрил около петдесетина в различни краища на острова. Само в двора на Жюлиет имаше поне дузина. Прислужникът вярваше, че ги складирам, за да започна един ден да произвеждам кокосово масло.
Веднага щом научих, че съпругът на покойната е отплавал за континента, реших да изровя част от пръстта около гроба — стигнах чак до ковчега.
Кукнал на стената, Матю Карбониери ме охраняваше. Пазеше главата си от слънцето под бяла носна кърпичка, вързана на четирите краища. До себе си държеше друго подобно боне, но направено от червена носна кърпа. Докато наоколо беше спокойно, той стоеше с бялата кърпа. Щом някой тръгнеше да се приближава — независимо кой, сменяше я с червената.
Успях да се справя с тази рискована работа за един следобед и една нощ. Не прокопах дупката чак до капака на ковчега, но за сметка на това ми се наложи доста да я разширя, за да добие размерите на бъдещия сал — тоест с още метър и двадесет. Докато копаех, часовете ми се струваха безкрайни, а червената носна кърпа се появи на няколко пъти. Най-после приключих. Покрихме дупката с преплетени палмови листа, които можеха да послужат за доста устойчив покрив. Отгоре насипахме и тънък слой пръст. Почти не си личеше. Нервите ми вече бяха на ръба на скъсването.
Подготовката за бягството се точеше от три месеца. Измъкнахме един по един всички чаркове на бъдещия сал от скривалището и сега те лежаха върху ковчега на бедната жена, скрити от пръстта над рогозката. В кухината на старото ни скривалище сложихме три брашнени чувала и двуметрово въже, от които щяхме да стъкмим платното, бутилка с кибритени клечки и драскала, дванадесетина кутии мляко — това бе всичко.
Бурсе се вълнуваше все повече. Ще рече човек, че не аз, а той ще бяга. Нарик се тюхкаше, че не се е съгласил да тръгне с мен, когато за първи път му зададох този въпрос. Ако тогава беше казал да, щяхме да поръчаме сал за трима, вместо за двама.
Беше дъждовният сезон, валеше всеки ден и благодарение на лошото време можех често-често да се примъквам до нашия тайник. Вече почти бях приключил със сглобяването на сала. Оставаше само да се прикрепят двете странични дъски. Малко по малко пренесох кокосовите орехи близо до градината на приятеля ми. Можехме спокойно да ги държим в открития обор на биволите. Моите другари никога не ме питаха докъде съм стигнал. От време на време простичко казваха: „Как е? — Всичко е наред. — Не мислиш ли, че продължи твърде дълго? — Ако се разбързаме, ще рискуваме много.“ Това ни бяха разговорите. Когато отнасях орехите от градината на Жюлиет, тя ме забеляза и ме изплаши до смърт.
— Хайде бе, Папийон, кога най-после ще го направиш това кокосово масло? Защо не опиташ направо тук? Ето ти трион, за да ги разрязваш, ще ти дам и казан, в който да слагаш месестата част.
— Не, предпочитам да свърша тази работа в лагера.
— Странно, в лагера сигурно няма да ти е особено удобно.
Размисли малко и изтърси:
— Искаш ли да ти кажа нещо? Аз пък изобщо не вярвам, че се готвиш да правиш масло. — Останах като гръмнат, а тя продължи: — Първо, за какво ти е да се занимаваш с това, след като можеш да получиш от мен колкото си искаш зехтин. Всъщност орехите ти трябват за друго, нали?
Едри капки пот избиха по челото ми. Очаквах всеки момент тя да произнесе думата „бягство“. Едва си поемах дъх. Успях да избъбря:
— Госпожо, това е тайна, но виждам, че проявявате голямо любопитство. Исках да ви подготвя една изненада. Ще ви кажа само, че подбрах тези едри орехи, за да мога от черупките им да изработя нещо много красиво и да ви го подаря. Ето цялата истина.
Явно се бях справил добре със ситуацията, защото тя отвърна: