— Не си създавай главоболия заради мен, Папийон, и най-вече забранявам ти да харчиш пари, за да ми правиш подаръци! Искрено съм ти благодарна, но не го прави, моля те.
— Е, ще видим.
Оф! Изведнъж се чух да й искам чаша мастика — нещо, което досега не си бях позволявал да направя. За щастие тя не забеляза объркването ми. Дядо Господ и този път бе на моя страна.
Валеше всеки ден. Най-често следобед и нощем. Боях се, да не би водата да размие тънкия слой пръст над орехите. Матю редовно ходеше да го възстановява. Отдолу сигурно всичко бе подгизнало. Двамата с Матю отгърнахме рогозките, за да проверим — ковчегът почти плуваше във вода. Критичен момент. В съседство се намираше гробът на две отдавна починали дечица. Един ден отместихме надгробната плоча, аз се спуснах вътре и с миньорска кирка започнах да дълбая в цимента откъм страната на нашия погребан сал. Успях да пробия цимента и щом докоснах пръстта зад него, оттам избликна истински фонтан. Водата от единия гроб започна да се прелива в съседния. Когато стигна до коленете ми, се измъкнах навън. Върнахме плочата на мястото й и я залепихме обратно с бял маджун, взет от Нарик. Благодарение на тази операция водата в нашия гроб тайник намаля наполовина. Същата вечер Карбониери ми каза:
— Ядовете ни около това бягство никога няма да имат край.
— Почти успяхме, Матю.
— Почти. Да се надяваме.
Наистина можеше да се каже, че седим върху горещи въглени.
На следващата сутрин слязох до кея. Помолих Шапар да ми купи две кила риба, които щях да прибера по обяд. Качих се обратно и тръгнах към Карбониери. Още отдалеч мярнах три бели каски. Какво правеха копоите в градината? Да не би да претърсваха? Нещо не беше наред. Никога досега не бях виждал трима надзиратели едновременно при Карбониери. Чаках повече от час да се разкарат и накрая не издържах. Реших да се приближа и да разбера какво става. Закрачих направо по пътеката към градината. Копоите ме гледаха как вървя. Сърцето ми биеше в петите. Вече бях на двадесетина метра, когато Карбониери сложи бялата кърпа на главата си. Най-после си поех дъх и дори имах време напълно да се овладея, преди да се приближа към групата.
— Добър ден, господа надзиратели. Добър ден, Матю. Дойдох да взема папаевия плод, който ми беше обещал.
— Съжалявам, Папийон, но тази сутрин, когато отидох да донеса пръчките за пълзящия фасул, някой го отмъкна. Но до четири-пет дни останалите също ще узреят. Няколко плода вече започнаха да пожълтяват. Господа надзиратели, не бихте ли искали да отнесете по някоя и друга салата, малко домати или репички на съпругите си?
— Много добре поддържаш градината си, Карбониери. Поздравявам те за това — отвърна един от тримата.
Приеха и салати, и домати, и репички, и най-после си тръгнаха. Демонстративно тръгнах пред тях с две салатки в ръце.
Минах покрай гробището. Гробът голееше наполовина открит от дъжда, който бе размил тънкия слой пръст. От десет крачки можеше да различиш рогозките отдолу. Господ наистина се грижеше за нас, щом досега не ни бяха пипнали. Всяка нощ вятърът вилнееше като озверял и препускаше по платото на острова със страховито ръмжене, често пъти сподирян от порои. Надявахме се, че времето ще се запази все такова. Беше идеално за бягство, само дето засега се отразяваше зле на гроба.
Най-после на местопредназначението си пристигна и най-големият чарк — двуметровата дъска. Сложихме я при останалите части на сала. Аз дори я сглобих — гнездата съвпаднаха като по мед и масло, без никакъв натиск от моя страна. Бурсе се прибра тичешком в лагера, за да разбере дали съм получил тази особено важна, но крайно неудобна за пренасяне част. Зарадва се, като научи, че всичко е минало добре. Изглежда, този път се бе усъмнил в крайния успех. Запитах го:
— Какво те притеснява? Да не би да мислиш, че някой е в течение? Споделял ли си с някого? Казвай.
— Не, не и не.
— И все пак нещо те тревожи. Хайде, говори!
— Просто ми остана много неприятно чувство от прекалено любопитните погледи на един, дето му викат Бебер Селие. Имам усещането, че е видял как Нарик измъква дъската изпод тезгяха и я тиква в бурето с вар, за да я изнесе от работилницата. Проследи Нарик с поглед чак до изхода. Двамата баджанаци отиваха да варосват една сграда. Ето това ме разтревожи.
— Този Бебер Селие живее в нашето помещение, не ми се вярва да е доносник — споделих по-късно с Гранде. А той ми рече:
— Тоя е бил на времето в трудовите войски. Оттам постъпил в африкански батальон, служил в наказателна рота — изобщо един от онези диви войници, които са обходили всички военни затвори на Мароко и Алжир, побойник, опасен с ножа, пристрастен към млади момчета, педераст, комарджия. Откъдето и да го погледнеш — изключително опасна отрепка. За него няма живот извън каторгата. Ако те е усъмнил, осигури си предимство, убий го още тази нощ и така, дори да е кроял планове, няма да успее да те издаде.