Притиснат от нас, Бурсе най-сетне се зае с последния чарк. Веднъж заяви, че докато го нямало, някой бил пипал дъската и после я бил върнал на мястото й. Оставаше да се изработи още едно гнездо. Решихме, че след като привърши, ще закрепи готовата дъска под плота на тезгяха си. Трябваше да сложи един косъм, за да видим дали действително някой ще бърника там. Издълба последното гнездо и в шест си тръгна от работилницата, след като се убеди, че не е останал никой освен копоят. Дъската си беше на мястото. Косъмът също. На следващия ден по обяд стоях в лагера и чаках да се върнат бачкаторите от работилницата — общо осемдесет човека. Нарик и Кение бяха в групата. Но не и Бурсе. Един немец се доближи до мен и ми връчи добре сгъната и залепена бележка. Никой преди мен не я бе отварял. В нея пишеше: „Косъма го няма, значи някой е пипал дъската. Помолих копоя да ме остави да поработя през почивката, за да привърша малкото ковчеже от розово дърво, с което се занимавам сега. Разреши ми. Ще преместя дъската и ще я скрия сред сечивата на Нарик. Предупреди ги. В три най-късно трябва да я изнесат. Може би ще победим доносника благодарение на бързината си.“
Нарик и Кение се съгласиха. Щяха да тръгнат първи към работилницата. Преди останалите да влязат, двама щяха да се сбият точно на входа. Помолихме за тази услуга Масани и Сантини, земляци на Карбониери — корсиканци, подвизавали се на Монмартър. Не попитаха за причините — това чудесно ни устройваше. Нарик и Кение трябваше да се възползват от суматохата, за да изскочат набързо с някакъв строителен материал и да хукнат към работната си площадка, като че ли инцидентът не ги засяга. Всички се съгласихме, че имахме още шансове. Ако успеехме, аз се задължавах да стоя мирен един-два месеца, защото явно някой вече знаеше, че се подготвя сал. Нека опита да открие кой го подготвя и къде го крие.
Най-сетне стана два и половина, хората започнаха да се стягат. От сигнала за тръгване до началото на работното им време имаше половин час. Потеглиха. В колона от двадесет редици по четирима души. Бебер Селие се намираше някъде по средата на тази колона.
Нарик и Кение вървяха най-отпред, Масани и Сантини веднага след тях, Бебер Селие в десета редица. Мислех, че добре се получи така, защото в момента, когато Нарик грабне дъската заедно с останалите боклуци, останалите още няма да са успели да влязат. Бебер ще е на вратата или една-две крачки по-напред. Щом кавгата избухне — а онези двамата обещаха да се карат като дърти шафрантии, — всички, включително и Бебер, ще се обърнат да видят какво става. В четири всичко вече беше наред. Дъската дремеше някъде под някоя купчина строителни материали в църквата. Не бяха успели да я изкарат оттам, но поне добре я бяха прикрили.
Отидох да посетя Жюлиет, но не си беше у дома. На връщане минах през площадчето, където се намират административните сгради. Прави на сянка, Масани и Жан Сантини чакаха да ги тикнат в карцера. Предварително знаехме, че ще свърши така. Приближих се и попитах:
— Колко?
— Осем дни — отвърна Сантини.
— Такъв срам, да се бият двама земляци! — изкоментира един копой корсиканец.
Върнах се в лагера. В шест Бурсе пристигна сияещ:
— Като че съм имал рак и внезапно докторът ми е казал, че е сбъркал диагнозата и съм съвсем здрав — призна ми той.
Карбониери и останалите другари тържествуваха и ме поздравяваха за умението, с което съм организирал цялата операция. Нарик и Кение също изглеждаха доволни. Всичко вървеше добре. Спах цяла нощ, макар че комарджиите още в началото на вечерта ме поканиха да се присъединя към тях. Престорих се, че имам тежко главоболие. Истината е, че бях смъртно уморен, но щастлив и доволен, защото се чувствах на прага на успеха. Най-трудното бе зад гърба ми.
Тази сутрин Матю предвидливо скри дъската в кухината на стената. Пазачът на гробището се бе заел да почиства алеите около нашия гроб скривалище. Нямаше да е разумно точно сега да се приближаваме до него. Всяка сутрин на разсъмване се промъквах с една дървена лопата в ръка да пооправя пръстта върху рогозките. Помитах алеята и чак тогава се връщах да чистя клозетите, като скривах в някоя кофа метлата и лопатата.
Изминаха точно четири месеца, откакто започнахме подготовката на бягството, и девет дни, откакто последната съставна част на сала беше в наши ръце. Вече не валеше всеки ден, понякога и нощите бяха ясни. Всичките ми сетива бяха изострени в очакване на двата съдбовни момента — първо трябваше да измъкнем прословутата дъска от градината на Матю и да я прикрепим към останалата част на сала, като внимаваме всяко ребро да влезе точно на мястото си. Това не можеше да стане през деня. И второ — бягството. Нямаше как да побегнем веднага, след като сме извадили сала от скривалището, защото трябваше първо да го натъпчем с кокосовите орехи и да подредим необходимите продукти.