Вчера разказах на Жан Кастели докъде сме стигнали. Зарадва се, че почти съм достигнал крайната цел.
— Луната сега е в първата си четвърт — каза ми той.
— Знам. С други думи в полунощ тя вече няма да ни пречи. Отливът е в десет вечерта, значи моментът да спуснем сала във водата е между един и два сутринта.
Двамата с Карбониери решихме да пришпорим събитията. Утре в девет сутринта — монтиране на последната дъска от сала. Същата нощ бягаме.
Бяхме съгласували внимателно действията си. На следващия ден сутринта влязох в гробището откъм градината, като прескочих стената с лопата в ръка. Докато събирах пръстта върху рогозките, Матю донесе дъската от другия тайник. Двамата заедно повдигнахме преплетените палмови листа и ги оставихме настрани. Салът стоеше на мястото си и изглеждаше в много добро състояние. Мокър и кален, но здрав. Извадихме го, защото се нуждаехме от място за сглобяването. Набихме петте ребра в полагащите им се гнезда. За да прилепнат добре, ни се наложи да удряме с камък. В момента, в който приключихме и се готвехме да върнем сала на мястото му, зад нас се появи един надзирател с пушка в ръка.
— Стойте или ще стрелям!
Пуснахме сала и се изправихме с вдигнати ръце. Познавах го този копой — беше главен надзирател в работилницата.
— Не правете глупости и не се опитвайте да се съпротивлявате. Заловени сте. Приемете го и се опитайте поне да си спасите живота, защото в момента той виси само на моето желание или нежелание да ви разстрелям. Хайде, вървете пред мен с вдигнати ръце. Към комендатурата, ходом марш!
При входа на гробището се сблъскахме с един арабин ключар. Копоят му рече:
— Благодаря ти за услугата, Мохамед. Мини покрай нас утре сутрин — ще ти дам, каквото ти бях обещал.
— Мерси — отвърна онова псе. — Сто на сто ще мина, но Бебер Селие също трябва да ми плати, нали така?
— По тоя въпрос ще се разбереш лично с него — каза копоят.
Тогава се осмелих да попитам:
— Значи Бебер Селие ни е изпортил, а господин началник?
— Ти го казваш.
— Добре де, въпросът е да знаем със сигурност.
Като продължаваше да ни държи на мушка, копоят заповяда на Мохамед да ни пребърка. Арабинът измъкна ножа, който носех на кръста си. Взе и този на Матю.
— Хитрец си ти, Мохамед — рекох му аз. — Как успя да ни разкриеш?
— Всеки ден се катерех по палмите, за да разбера къде сте скрили сала.
— А кой те подучи да постъпваш така?
— Първо Бебер Селие, а после надзирателят Брюе.
— Хайде тръгвайте — прекъсна ни копоят. — Достатъчно приказвахте. Вече можете да спуснете ръце, но вървете по-бързо.
Четиристотинте метра до комендатурата ми се сториха най-дългият път, който някога съм извървявал. Чувствах се смазан. Толкова мъки, за да ни пипнат накрая като последни глупаци. Господи, колко жесток се оказа към мен! Пристигането ни в комендатурата предизвика страшна бъркотия. Колкото повече се приближавахме, толкова повече надзиратели идваха да се присъединят към оня зад гърба ни. А той продължаваше да ни държи на мушка.
Когато най-сетне стигнахме, вече се бяха събрали седем-осем копои.
Арабинът беше избързал преди нас, за да предупреди коменданта, и той излезе да ни посрещне на прага на сградата, придружен от Дега и петима главни надзиратели.
— Какво става, господин Брюе? — запита комендантът.
— Става това, че пипнах тези двама мъже на местопрестъплението точно в момента, когато се канеха да скрият един по всяка вероятност напълно готов сал.
— Какво ще кажете, Папийон?
— Нищо, ще се обясня по време на следствието.
— Заключете ги в карцера.
Бутнаха ме в една килия, чието зарешетено прозорче гледаше към входа на комендатурата. Вътре беше тъмно, но можех да чувам гласовете на хората отвън.
От този момент нататък събитията се развиха бързо. В три ни изкараха навън и ни сложиха белезници.
В помещението се бе събрал нещо като трибунал — комендантът, вторият комендант, главният надзирател. Един от копоите играеше ролята на секретар на съда. Отстрани, седнал зад малка масичка с молив в ръка, Дега трябваше да записва направените изявления.