— Шариер и Карбониери, зачитам ви рапорта, който господин Брюе е депозирал срещу вас: „Аз, Брюе Огюст, главен надзирател и началник на работилницата на Островите на спасението, обвинявам в кражба и отклоняване на държавна собственост двамата каторжници Шариер и Карбониери. Обвинявам в съучастничество дърводелеца Бурсе. Смятам, че мога да докажа съучастничеството и на Нарик и Кение. Прибавям, че залових на местопрестъплението Шариер и Карбониери в момента, в който оскверняваха гроба на госпожа Прива, за да скрият в него сала си.“
— Какво ще добавите? — попита комендантът.
— Първо, Карбониери няма нищо общо с тази работа. Салът е за един човек — за мен. Аз го принудих само да ми помогне да сваля рогозките от гроба, защото сам не можех да се справя. Така че Карбониери не може да носи вина за отклоняване и кражба на дървен материал, който е държавна собственост, нито за съучастничество в бягство, понеже бягството не е консумирано. Бурсе е нещастник, който беше принуден да действа под смъртна заплаха. Що се отнася до Нарик и Кение, тях изобщо не ги познавам или по-точно познавам ги бегло. Заявявам, че нямат нищо общо с цялата работа.
— Моят информатор ми каза съвсем друго — намеси се копоят.
— Бебер Селие, който ви е съобщил за акцията, би могъл спокойно да се възползва от случая, за да си отмъсти на някой чрез фалшив донос. Може ли да се вярва на доносниците?
— Накратко, обвинен сте в кражба и отклоняване на държавна собственост, в оскверняване на гроб и в опит за бягство. Подпишете, ако обичате.
— Ще подпиша, само ако добавите изявлението ми, засягащо Карбониери, Бурсе и двамата баджанаци Нарик и Кение.
— Приемам. Изгответе документа.
Подписах. Не мога точно да ви опиша какво ставаше в душата ми след ужасния провал в последната минута. Чувствах се като звяр в тъмницата си, почти не хапвах, не вървях, само пушех, пушех непрекъснато, като палех една цигара от друга. Добре че Дега ме беше снабдил достатъчно с тютюн. Всяка сутрин ни изкарваха на едночасова разходка в двора на карцера.
Днес комендантът дойде да говори с мен. Странно — той, който най-много щеше да пострада, ако аз бях успял, изглеждаше най-малко разгневен срещу мен. Усмихнат ми обясни, че според жена му всеки човек, който не е отрепка, би опитал да избяга. В същото време ловко ме подпитваше, за да разбере дали Карбониери ми е съучастник. Според мен успях да го убедя в противното и да му обясня, че за Карбониери е било практически невъзможно да откаже да ми помогне за две минути при махането на рогозките.
Бурсе показа заплашителните писма, които му бях подготвил предварително. Комендантът бе напълно убеден, че по отношение на него нещата стоят точно, както му ги бяхме представили. Попитах го колко могат да ми лепнат по обвинението в кражба.
— Не повече от осемнадесет месеца — отговори той.
С две думи — усетих, че лека-полека отново се изправям на крака след жестокия провал. Получих бележка от санитаря Шатал. Предупреждаваше ме, че Бебер Селие е настанен в отделна стая в болницата и се подготвя за дезинтерниране въз основа на някаква много рядко срещана диагноза — абсцес на черния дроб. По всяка вероятност ставаше дума за комбина между доктора и ръководството на колонията, което се стремеше да го спаси от разправа.
Никога не пребъркваха нито килията ми, нито мен. Възползвах се от това, за да се сдобия с нож. Казах на Нарик и Кение да си издействат очна ставка с надзирателя от работилницата, Бебер Селие, дърводелеца и мен, за да може комендантът да вземе най-накрая правилно отношение по техния случай и или да ги задържи, или да ги накаже дисциплинарно, или да ги пусне обратно в лагера.
Днес по време на разходката Нарик ме предупреди, че комендантът се бил съгласил. Очната ставка щеше да се състои на следващия ден в десет сутринта. На срещата щеше да присъства един началник надзирател, който щеше да изпълнява ролята на следовател. Цяла нощ се опитвах да се вразумя, тъй като намерението ми бе да убия Бебер Селие. Така и не успях. Не, прекалено несправедливо би било да оставя да дезинтернират този човек, за да може после той да избяга от континента като награда, задето ми е попречил на мен. Добре, но биха могли да те осъдят на смърт за предумишлено убийство. Майната им. Това беше окончателното ми решение — толкова отчаян се чувствах. Четири месеца надежди, радост, страх да не би да ме заловят, изобретателност и накрая — почти в момента на успеха, да се проваля заради един жалък доносник. Да става каквото ще, утре аз щях да убия Селие!