— Какво ти има, защо вдигаш толкова шум?
— Ранен съм, господин началник.
— Ами, ранен бил! Аз пък разбрах, че когато те нападнал, изобщо не успял да те закачи.
— Разкъсани са мускулите на дясното ми рамо.
— Отворете — рече другият копой.
Вратата се отвори, аз излязох навън. Рамото ми наистина бе добре разкрасено.
— Сложете му белезници и го водете към болницата. Не го оставяйте там под какъвто и да било мотив. Върнете го обратно веднага, след като се погрижат за него.
Навън се бяха наредили повече от десетина копои заедно с коменданта. Надзирателят на работилницата изсъска:
— Убиец!
Преди да успея да му отговоря, комендантът каза:
— Мълчете, надзирател Брюе. Папийон е бил нападнат.
— Не ми се вярва — упорстваше Брюе.
— Видях го и мога да свидетелствам — каза Антарталиа. — И запомнете, господин Брюе, корсиканците никога не лъжат.
В болницата Шатал повика доктора, който ме заши без никаква упойка, след което ми сложи осем щипци. Нито веднъж през цялото време не се опита да ме заговори. Аз го оставих да действа, без да протестирам. Накрая само каза:
— Не можех да ти направя местна упойка, нямам никакви инжекции.
И след малко добави:
— Не е хубаво това, което си направил.
— Е, в крайна сметка той и без друго нямаше да живее още дълго. С този абсцес на черния дроб!
Неочакваният ми отговор го остави като гръмнат.
Следствието продължаваше. Бурсе беше освободен от всякаква отговорност. Приеха, че е бил уплашен до смърт. Аз правех всичко възможно, за да затвърдя убеждението им. Доказателства срещу Нарик и Кение също липсваха. Оставахме двамата с Карбониери. Свалиха от Карбониери обвинението в кражба и отклоняване на държавна собственост. Оставаше съучастничеството в опит за бягство. По тази точка нямаше да му лепнат повече от шест месеца. Що се отнася до мен, нещата се усложняваха. Въпреки всички свидетелства в моя полза, натовареният с разследването не искаше да признае, че съм действал при законна самоотбрана. Дега бе прегледал цялото ми досие и каза, че въпреки озлоблението на следователя, било невъзможно да ме осъдят на смърт, понеже съм получил рана. За да ме затрие, обвинението се облягаше на изявленията на двамата араби, които твърдяха, че пръв съм извадил ножа.
Най-после следствието свърши. Очаквах да ме закарат в Сен Лоран, за да мина на военен съд. Непрекъснато пушех, почти не крачех из килията си. Разрешиха ми да правя втора едночасова разходка на двора следобед. Нито веднъж комендантът или надзирателите, като изключим онзи от работилницата и следователя, не проявиха враждебност към мен. Обръщаха се без злоба към мен и ми позволяваха да получавам колкото си искам тютюн.
Вторник, трябваше да замина за континента в петък. В сряда в десет сутринта вече бях престоял повече от два часа на двора, когато комендантът ме извика и рече: „Ела с мен.“ Двамата излязохме сами — нямаше ескорт за мен. Попитах го къде отиваме, а той зави по пътя към тяхната къща. По едно време каза:
— Жена ми иска да те види, преди да си заминал. Не ми се щеше да я разстройвам, като те водя при нея с въоръжен надзирател. Надявам се, че ще се държиш добре.
— Да, господин комендант.
Пристигнахме у тях.
— Жюлиет, ето го твоето протеже, както ти бях обещал. Знаеш, че до обяд трябва да го отведа обратно. Имаш около час, за да си поговорите.
И той дискретно се оттегли.
Жюлиет се приближи и сложи ръка на рамото ми, като ме погледна право в очите. Черните й очи блестяха още повече заради сълзите в тях, които, слава Богу, не потекоха.
— Ти си луд, приятелю. Ако ми беше казал, че искаш да заминеш, аз щях да се опитам да ти улесня нещата. Помолих мъжа си да ти помогне колкото може повече, но той отвърна, че за нещастие вече нищо не зависи от него. Накарах го да те доведе, първо, за да видя как си. Поздравявам те за смелостта ти и ми се струва, че изглеждаш по-добре, отколкото очаквах. И, второ, искам да ти платя рибата, която така щедро ми носеше месеци наред. Ето, вземи тези хиляда франка. Те са всичко, което мога да ти предложа. Съжалявам, че не са повече.
— Чуйте, госпожо. Нямам нужда от пари. Моля ви да ме разберете — не бива да приемам парите ви, защото в моите очи това би омърсило нашето приятелство. Моля, не настоявайте.
И аз отблъснах двете банкноти от по петстотин франка, които ми бяха така щедро предложени.
— Както намериш за добре — въздъхна тя. — Нека ти налея поне малко мастика.
В продължение на един час тази възхитителна жена разговаря с мен мило и съчувствено. Тя вярваше, че непременно ще ме оправдаят за убийството на онзи мръсник, а за останалото ще ми присъдят не повече от осемнадесет месеца или максимум две години.