— Осем години в изолатора.
Не отговори нищо, дори не посмя да ме погледне. Галяни се приближи и преди да успее да проговори, бързо му казах:
— Не ми изпращай нищо, не ми пиши. С толкова голяма присъда не мога да рискувам наказание.
— Разбирам.
Тихо добавих:
— Уреди да ми дават колкото може повече храна на обяд и вечер. Ако успееш, може би един ден ще се видим отново. Сбогом.
Доброволно тръгнах към първата лодка, която трябваше да ни отведе на Сен Жозеф. Останалите ме гледаха така, както се гледа след спуснат в гроба ковчег. Никой не проговаряше. По време на краткото ни пътуване повторих на Шапар това, което бях казал на Галяни.
— Сигурно може да се уреди. Кураж, Папи — отвърна той и запита: — А Матю Карбониери?
— Прости ми, че забравих да ти кажа за него. Председателстващият военния съд поиска да се набавят допълнителни сведения по случая, преди да вземе окончателно решение. Това добре ли е, или зле?
— Мисля, че е добре.
Застанах най-отпред на малката колона от дванадесет човека, които слязоха на брега, за да идат в изолатора. Катерех се бързо по склона и колкото и да е странно, нямах търпение да попадна сам в килията си. Толкова припирах, че копоят ме спря:
— По-спокойно, Папийон. Ще рече човек, че много бързате да се върнете в къщата, която съвсем неотдавна напуснахте.
Пристигнахме.
— Съблечете се! Представям ви коменданта на изолатора.
— Съжалявам, че сте отново тук, Папийон — обърна се към мене той. И после продължи с обичайната си реч. — Затворници, и т.н., и т.н. Сграда А, килия 127. Тя е най-добрата, Папийон, защото се намира точно срещу вратата на коридора. По-светла е и в нея има повече въздух. Надявам се, че поведението ти ще е добро. Осем години са много, но кой знае, ако спазваш примерно поведение, може да ти опростят една-две от тях. Искрено ти го пожелавам, защото си смел човек.
И ето ме в номер 127. Наистина се намираше срещу голямата решетеста порта, водеща към коридора. Въпреки че беше около шест вечерта, вътре все още можеше да се вижда ясно. За разлика от предишната ми килия, тук не вонеше на гнилоч. Почувствах, че духът ми се повдигна: „Е, добри ми, Папи, ето ги четирите стени, които ще те гледат как живееш през следващите осем години. Откажи се да броиш месеците и часовете — безсмислено е. Единствената приемлива мярка е шест месеца. Шестнадесет пъти по шест месеца и ще бъдеш отново на свобода. Въпреки всичко имаш едно предимство. Ако ти е съдено да пукнеш тук, то ще е на светло. А това е важно. Не ще да е много приятно да хвърлиш топа на тъмно. Ако се разболееш, тук докторът поне може да ти види мутрата. Не бива да се самообвиняваш, задето искаше да избягаш и да започнеш живота си наново, а още по-малко задето уби Селие. Как щеше да страдаш при мисълта, че докато ти гниеш тук, той е на свобода! Времето ще отсъди. Може пък да дадат амнистия, да избухне война, някое земетресение или тайфун да разрушат крепостта. Защо не? Може някой честен човек, като се върне във Франция, да успее да развълнува французите и те да принудят тукашната управа да премахне тази безкръвна гилотина. Може някой отвратен от условията доктор да сподели впечатленията си с журналист, свещеник или който и да е там. При всички случаи Селие отдавна е смлян от акулите. Аз съм тук и ако искам да остана верен на себе си, ще изляза жив от саркофага.“
Едно, две, три, четири, пет, кръгом; едно, две, три, четири, пет и пак кръгом. Започнах да крача, като веднага си припомних положението на главата, на ръцете, точната дължина на стъпката, при която махалото работеше безгрешно. Реших да ходя само по два часа сутрин и два часа следобед, докато разбера със сигурност дали мога да разчитам на повече храна. Не биваше да позволявам в тези напрегнати първи дни ненужен разход на енергия.
Да, ужасно е да се провалиш тъкмо накрая. Вярно, в случая ставаше дума само за първия етап от бягството, после трябваше да преплаваме успешно сто и петдесет километра върху крехкия сал. И ако все пак пристигнехме на континента, да подготвяме ново бягство пък оттам. Ако се бяхме справили със спускането на сала във водата, трите брашнени чувала щяха да позволят скорост от десет километра в час. Щяхме да стъпим на твърда земя след по-малко от петнадесет, кажи го дванадесет часа. Е, разбира се, ако валеше дъжд, защото само при дъждовно време можехме да си позволим да опъваме платното. Мисля, че денят, след като ме затвориха в карцера, бе дъждовен. Но не си спомням точно. Мъчех се да намеря допуснатите пропуски и грешки. Сещах се само за две. Дърводелецът искаше да изпипа сала прекалено добре, да го подсигури. За да има къде да натъпчем орехите, трябваше да изработи втора рамка — получаваха се два сала един в друг. Това породи нуждата от твърде много съставни части и прекалено удължи времето за изработването им.