Втората по-важна грешка — веднага щом се усъмнихме в Селие, още същата нощ трябваше да го убия. Ако го бях сторил, сега нямаше да съм тук. Дори при провал на континента, дори преди това да ме бяха пипнали в последния момент, пак нямаше да получа повече от три години и щях да преживея удоволствието от приключението. Да не говорим докъде щях да съм стигнал, ако ми беше провървяло и на островите, и на континента! Де да знаеш? Можех да седя да си приказвам с Боуен в Тринидад, или да се намирам под покровителството на архиепископ Иреней дьо Брюн в Кюрасао. А оттам щяхме да тръгнем само след като разберем със сигурност, че тази или тази нация ще ни приеме. Ако ли не, аз можех лесно да се върна сам с някоя малка лодка при моето племе гуахира.
Заспах много късно, но сънят ми бе спокоен. Първата нощ не бе твърде потискаща. Да живея, да живея, да живея. Всеки път, когато чувствах, че съм готов да се отдам на отчаянието, трябваше да си повтарям: „Докато има живот, има надежда.“
Мина една седмица. От вчера забелязах известна промяна в порциите ми. На обяд чудесно парче варено месо, вечерта канчето ми бе напълнено догоре с леща, почти без вода. Убеждавах се като дете: „Лещата съдържа желязо и е полезна за здравето.“
Ако продължаваше така, можех да крача по десет-дванадесет часа на ден, а вечер уморен да се отнасям на пътешествие сред звездите. Все още не се отдавах на блянове, стоях здраво стъпил на земята и си припомнях всички каторжнически истории, научени на островите. Обещах си, ако един ден се върна отново там, да проверя истина ли е историята с камбаната.
Както вече ви казах, каторжниците не ги погребват, а ги хвърлят в морето между Сен Жозеф и Роаял, където е гъчкано с акули. Мъртвия го увиват в брашнени чували, а на краката му връзват голям камък. На предната част на лодката е закрепен правоъгълен сандък — винаги един и същ. Щом стигнат на посоченото място, каторжниците гребци вдигат хоризонтално греблата си на височината на борда. Един накланя сандъка, а друг дръпва нещо като механизъм на капан и трупът се плъзва във водата. Доказано е със сигурност, и тук място за спор няма, че акулите веднага прегризват въжето. Нито един мъртвец досега не е имал време да потъне по-надълбоко. Труповете веднага изплуват на повърхността и акулите се хвърлят да си ги разпределят. Според хора, които са присъствали на подобни сцени, разкъсването на човешкото тяло било потресаваща гледка. Особено когато акулите са много — тогава те повдигат савана ведно със съдържанието му над повърхността, раздират брашнените чували и отнасят големи парчета от трупа.
Всичко става точно както ви го разказах, но аз исках да проверя нещо друго. Всички осъдени твърдяха, че акулите ги привлича камбаната, която винаги удрят при смъртни случаи. Значи, ако застанете на края на насипа на Роаял в шест вечерта, може да не видите нито една акула. Но щом ударят камбаната на църквицата, мястото за секунда ще се напълни с хищници, очакващи трупа. Нищо друго не би могло да обясни присъствието им точно в този час. Да се надяваме, че никога няма да послужа за закуска на роаялските акули. Поне не при тези обстоятелства. Да ме разкъсат жив по време на бягство — това да, поне ще е било по пътя ми към свободата. Да не е само след като съм умрял от болест в тъмницата. Това не бива да се случва.
Благодарение на изградената от моите приятели организация бях винаги сит и напълно здрав. Вървях без спиране от седем сутрин до шест вечерта. Така че вечерното канче, пълно със сушени зеленчуци, фасул, леща, грах или ориз, биваше съвсем скоро ометено. Винаги изяждах всичко до шушка, без да се насилвам. Ходенето ми се отразяваше добре, осигуряваше ми здравословна умора, а аз се научих да се раздвоявам, докато се движа. Вчерашния ден например прекарах в една местност в Ардеш, наричана Фавра. След смъртта на мама често ходех за по няколко седмици при леля ми, която учителстваше там. И вчера буквално се лутах из кестеновите гори, събирах гъби, чувах как приятелят ми — малкото овчарче, реди на висок глас заповеди на кучето си, как го кара да доведе някоя отлъчила се овца или да накаже непослушната коза. Нещо повече, усещах свежия вкус на водата от минералния извор, а ситните му пръски ме гъделичкаха по носа. Връщането на автентични възприятия от преди петнадесет години, умението да изживяваш нещата повторно, и то със същата интензивност, са възможни само в тъмница, далеч от шума, в пълната тишина.
Виждах жълтата рокля на леля Утин. Чувах как вятърът шумоли в кестените, чувах как изтрополяват черупките върху сухата земя и приглушено се стели килимът от листа. Изведнъж от високите жълтуги изскочи огромен глиган и така ме изплаши, че хукнах да бягам, изпускайки по пътя по-голямата част от събраните гъби. Да, без да спирам да крача, прекарах целия си ден във Фавра заедно с леля и приятелчето ми — овчаря Жюлиен. Никой не можеше да ми отнеме тези нежни, ясни, чисти спомени, никой не можеше да ми попречи да потъна в тях и да почерпя мир за изстрадалата си душа.