И в този момент аз станах свидетел на нещо крайно любопитно. Брут и Дантон си докоснаха челата, без да се блъскат — просто потъркаха огромните си рога едни в други. Като че ли се договориха за нещо — без да викат, шепнешком. После биволицата бавно тръгна нагоре по склона, следвана от двамата мъжкари, които от време на време спираха и пак потъркваха и преплитаха рога. Ако Маргьорит преценеше, че много са се забавили, издаваше сладострастен вопъл и отново поемаше към платото. А двамата мастодонти все така вървяха по петите й. След три повторения на церемонията стигнахме на върха. Мястото, където излязохме, беше точно пред фара на острова — гола поляна, дълга около триста метра. Срещу нас беше лагерът на каторжниците, а в двата края се намираха болниците за заточени и за военни.
Маргьорит спокойно стигна до средата на поляната. Дантон и Брут все така спазваха двадесетина метра разстояние. Тя спря и изчака двамата съперници да се изравнят с нея. От време на време надаваше протяжен вик, призивен и определено любовен. Двамата отново преплетоха рога, но този път като че ли наистина си проговориха, защото издаваха звуци, които сигурно означаваха нещо.
След този разговор единият тръгна бавно надясно, а другият — наляво. Заеха двата противоположни края на поляната. Сега разстоянието между тях бе триста метра. Маргьорит продължаваше да чака по средата. Разбрах всичко — това бе истински дуел по всички правила, обсъдени и приети от двете страни. Наградата за победителя бе младата биволица. Тя също се беше съгласила с условията — гордееше се, че двамата мераклии ще се бият заради нея.
Маргьорит нададе вик, който послужи като сигнал за началото на дуела — двамата се втурнаха един срещу друг. Всеки имаше да пробяга около сто и петдесет метра. Безсмислено е да ви обяснявам каква мощ придобиваше двутонната маса на всеки от тях, умножена по силата на ускорението. Ударът на двете глави бе до такава степен страхотен, че биволите останаха за по около пет минути в нокаут. Бяха подгънали крака. Първи се съвзе Брут и хукна в галоп да заеме отново мястото си. Битката продължи два часа. Някои от копоите искаха да убият Брут, но аз се противопоставих. При един от сблъсъците Дантон досчупи наранения си от бъчвата рог. След това побягна, преследван от Брут. Битката продължи чак до следващия ден. Навсякъде, откъдето минаваха — през градините, през гробището, през пералнята, — биволите оставяха погроми.
Едва след като се сражаваха цяла нощ, около седем сутринта Брут успя да затисне Дантон до стената на пералнята на брега на морето и заби рога си в корема му. За да довърши напълно противника си, той се преобърна два пъти по гръб, разкъсвайки напълно вътрешностите на Дантон, който се срути сразен в локвата от кръв и черва.
Борбата между двата колоса до такава степен бе обезсилила Брут, че трябваше аз да освободя рога му, за да може да се изправи на крака. Препъвайки се, той се отдалечи към морето. След малко към него се присъедини Маргьорит и прислони безрогата си главица под дебелия му врат.
Не можах да присъствам на първата им брачна нощ, защото копоят, който отговаряше за биволите, ме обвини, задето съм освободил Брут от впряга, и така аз загубих мястото си на говедар.
Помолих коменданта да поговорим по този повод.
— Каква стана тя, Папийон? Сега трябва да заколим Брут — много е опасен. Вече уби три прекрасни животни.
— Дойдох да ви помоля да спасите Брут. Надзирателят, дето отговаря за биволите, нищо не отбира. Позволете ми да ви докажа, че Брут действаше в условията на законна самозащита.
— Слушам те — засмя се комендантът.
— … И така, господин комендант, вие разбирате, че моят бивол бе нападнат — завърших историята си аз, след като бях описал всичко в детайли. — Нещо повече, ако не бях освободил Брут, Дантон щеше да го убие вързан, т.е. неспособен да се защитава, защото оките и каручката щяха да му пречат.
— Вярно — съгласи се комендантът.
Тогава пристигна копоят на биволите.