— Е, Папийон, падна ли ми в ръцете? Знаеш, че аз мога да съм добър с някого, но мога и да му скъся живота. Не се опитвай да бягаш оттук, защото, ако те пипна, ще ти счупя врата като на заек. След две години излизам в пенсия — не е сега моментът да си навличам неприятности.
— Знаете, че съм приятел на всички корсиканци. Няма да ви убеждавам, че съм се отказал от бягството, но ще се постарая да наредя нещата така, че да избягам по време на нечие чуждо дежурство.
— Това ще е справедливо, Папийон. Двамата с теб няма да враждуваме. Нали разбираш, младите по-леко биха могли да понесат неприятностите около едно бягство, докато аз… На моите години и при това в навечерието на пенсионирането! Значи се договорихме. Върви в спалното да се настаниш.
И ето — озовах се в лагера, в помещение съвсем като предишното на Роаял, заедно със сто, сто и двадесет каторжници. Тук бяха Лудия Пиеро, Отен, Арно и Жан Карбониери. Логично беше да стана комбина с Жан, тъй като той беше брат на Матю. Но Жан, първо на първо, не беше от класата на моя приятел, и, второ, другарството му с Отен и Арно не ми се нравеше. Затова се отдръпнах от тях и отидох при бордолезеца Карие, когото всички наричаха Лудия Пиеро.
Остров Сен Жозеф бе по-необлагороден от Роаял и малко по-малък, но изглеждаше по-голям, защото бе по-дълъг. Състоеше се от две, разположени едно над друго, плата. Лагерът се намираше на по-ниското. Горе на върха се открояваше страховитият изолатор. В скоби казано, затворниците продължаваха да излизат край морето за по един час всеки ден. Да се надяваме, че този режим ще продължи.
Всеки ден по обед арабинът, който работеше при коменданта, ми носеше по три пълни с храна котелки. Оставяше ги и взимаше изпразнените от предишния ден. Кръстницата на Лизет никога не пропускаше да ми изпрати от всичко, което готвеше за семейството си.
В неделя отидох да й благодаря. Прекарах следобеда в приказки и игри с дъщеричките й. Галех двете руси главички и си казвах, че понякога е много трудно да прецениш какво точно ти диктува чувството за дълг. Над главата на милото семейство тегнеше ужасна опасност в случай, че ония двама луди не се бяха отказали от плановете си. Копоите не бяха повярвали на доносничеството на Жиразоло и дори бяха изпратили тримата посочени от него съзаклятници на Сен Жозеф, без да си дадат труда да ги разделят. Ако сега пошушнех дори една дума, щях да потвърдя верността и сериозността на първия сигнал. Как ли щяха да реагират надзирателите? По-добре да си трая.
В спалното Арно и Отен почти не ми говореха. Така беше по-добре — отнасяхме се помежду си учтиво, но без да показваме близост. Жан Карбониери изобщо не искаше да ме погледне — беше обиден, че не съм се присъединил към неговата тайфа. В нашата компания бяхме четирима — Лудия Пиеро, Маркети, носител на втора награда на конкурса за цигулари в Рим, който често свиреше с часове и ме потапяше в меланхолия, и Марсори — корсиканец от Сет.
Не бях споделил нищо с никого и имах чувството, че тук не са в течение на предотвратения бунт на Роаял. Дали тримата пазеха старите си намерения? Тук ги бяха натоварили с тежка работа. Ангарията им се състоеше в това да пренасят, по-точно да влачат с примки огромни камъни, необходими за построяването на басейн в морето. Овързваха камъка с яки въжета, закачаха му петнадесет-двадесет метрова верига и всеки каторжник се завързваше през раменете и гърдите за по една от нейните брънки. После като теглитни животни извличаха камъка до местопредназначението му. Бъхтеха се под ярките лъчи на слънцето — това бе много изтощителна и най-вече потискаща работа.
Откъм кея долетя пукот от изстрели на пушки и револвери. Разбрах, че лудите са задействали своя план. Какво ли ставаше? Кой щеше да победи? Седях в спалното и не помръдвах. „Бунтът! Бунтът!“ — чуваше се от всички страни.
— Бунт ли? Какъв бунт? — Исках ясно да покажа, че не разбирам за какво става дума.
Него ден Жан Карбониери не бе отишъл на работа. Приближи се към мен блед като смъртта въпреки бронзовия си загар. Много тихо ми каза:
— Избухна бунтът, Папи.
— Бунт ли? Не съм в течение — отвърнах му студено аз.
Пушечните изстрели продължаваха. Лудия Пиеро нахлу тичешком в помещението.
— Надигнаха се, но мисля, че се провалиха. Абсолютно откачени! Вади ножа, Папийон! Нека поне да изтребим колкото може повече копои, преди да ни видят сметката!
— Да — повтори Карбониери, — да убием колкото може повече!
Чисилия извади скалпела си. Всички останали държаха отворени ножове в ръце. Изправих се срещу тях:
— Стига глупости. Колко души сме тук?