Казваха, че в Сен Лоран дьо Марони пристигнал човек да събира доброволци за Дьо Гол. Не знаехме нищо със сигурност, освен че немците са плъзнали из цяла Франция.
И една смешна случка. На Роаял пристигнало някакво кюре, което произнесло проповед и рекло:
— Ако врагът нападне островите, ще ви раздадем оръжие, за да защитавате заедно с надзирателите френската територия.
Честна дума! Тоя свещеник трябва да е имал доста лошо мнение за нас. Да молиш затворника да защитава килията си! Човек наистина се учи, докато е жив.
За нас войната се състоеше в следното: удвоен надзирателски състав — от най-простия тъмничар до коменданта и главния надзирател; много инспектори, част от които с ясно изразен немски или елзаски акцент; съвсем малко хляб (по четиристотин грама на човек) и малко месо.
Накратко, единственото, което получавахме в повече, бе наказанието за неуспешен опит за бягство — смъртна присъда и светкавична екзекуция. Защото към обвинението се прибавяше и следната фраза: „Опитал да се присъедини към враговете на Франция.“
Бях тук вече от четири месеца. Сприятелих се много с доктор Жермен Гибер. Жена му — една изключителна дама — ме помоли да им помогна да преживеят кризисните времена. Насадих им салати, репички, зелен фасул, домати, патладжани. Тя беше очарована и започна да се отнася към мен като към добър приятел.
Докторът никога не бе протягал ръка на някой от надзирателите, независимо от техния чин, но често се ръкуваше с мен или с други каторжници, които познаваше и уважаваше.
След като се озовах на свобода, възобнових връзките си с доктор Жермен Гибер благодарение на посредничеството на доктор Розенберг. Изпрати ми от Марсилия снимка на себе си и жена си. Връщаше се в Мароко и ме поздравяваше, че съм свободен и щастлив. Загина в Индокитай, опитвайки се да изнесе един ранен от бойното поле. Беше изключителен човек и жена му бе напълно достойна за него. При посещението ми във Франция през 1967-а имах желание да й се обадя. Отказах се, защото тя бе спряла да ми пише, откак й поисках да ми изпрати препоръка за пред венецуелските власти, въпреки че изпълни молбата ми. От този момент кореспонденцията ни се прекъсна. Не знам причината за нейното мълчание, но до днес пазя в сърцето си огромна благодарност към това семейство заради някогашното му отношение към мен.
Няколко месеца по-късно можах да се върна обратно на Роаял.
Девета тетрадка
Сен Жозеф
Смъртта на Карбониери
Вчера приятелят ми Матю Карбониери беше наръган с нож в сърцето. Убийството му повлече след себе си цяла поредица от други убийства. Бил е съвсем гол в умивалнята, с насапунисано лице, когато са го нападнали. Обикновено докато се къпем, оставяме ножовете си под купчината с дрехи, така че да имаме възможност да ги грабнем в момента, в който усетим, че към нас се приближава някой от враговете ни. Карбониери беше пренебрегнал това правило и плати с живота си. Убиецът на скъпия ми другар бе един долен арменец, прекарал целия си живот като сводник.
С позволението на коменданта и с помощта на един приятел аз сам занесох трупа на Карбониери до кея. Беше тежък и се наложи на три пъти да спирам, за да си почивам по нанадолнището. Накарах гробарите да закачат на краката му огромен камък и да го вържат с метални жици, а не с обикновено въже. Надявах се, че акулите няма да могат да прегризат жиците и тялото ще потъне в морето, преди да успеят да го разкъсат.
Камбаната удари и ние стигнахме до кея. Беше шест вечерта. Слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта. Качихме се в лодката. Матю спеше вечния си сън под спуснатия капак на прочутия ковчег за многократна употреба. За него вече всичко бе свършило.
„Пълен напред!“, провикна се копоят към кормчията. За по-малко от десет минути стигнахме до мястото между Роаял и Сен Жозеф, където се образуваше силно течение. И в този миг почувствах как гърлото ми се свива. От водата се подаваха десетки перки на акули, които се въртяха все по-бързо в кръг на около четиристотин метра от нас. Ето ги мръсните изедници, не бяха пропуснали да се явят навреме на срещата.
Господи, направи така, че да не успеят да разкъсат приятеля ми! Греблата бяха вдигнати за последно сбогом. Повдигнаха страничната преграда. Обвито в брашнени чували, тялото на Матю се хлъзна към дълбините, теглено от тежестта на камъка.
Но ужас! Водите едва го бяха погълнали и аз вече се надявах, че е потънало, когато то отново изскочи на повърхността, поддържано от седем, десет, двадесет акули — кой би могъл да ги преброи. Преди лодката да успее да даде заден ход, брашнените чували бяха разкъсани и се случи нещо непонятно. За две или три секунди Матю се задържа изправен над водата. Дясната му ръка бе вече откъсната. Така изправен от кръста нагоре, той полетя право срещу лодката, но силното течение го задържа, след което го погълна завинаги. Акулите минаха под корабчето, като остъргаха дъното му. Един от гребците загуби равновесие и замалко не падна през борда.