— Ти какво, не искаш ли да отмъстиш за Матю? — запита Галяни.
— Слушай, приятелю, Матю е вече отмъстен, двама загинаха заради него. Защо да избиваме останалите?
— Какво е тяхното участие в убийството — това трябва да разберем.
— Лека нощ на всички. Извинете ме, но ще се опитам да поспя.
Имах нужда поне да остана сам и затова се изтегнах на хамака си. Почувствах една ръка, която се плъзна по тялото ми и внимателно ми отне ножа:
— Поспи, ако можеш, Папи, и бъди спокоен. Ние всички ще те пазим един по един.
За убийството на моя приятел — толкова брутално и отблъскващо, нямаше сериозен мотив. Арменеца го беше наръгал просто защото по време на играта предишната вечер Матю го бе принудил да изплати един дълг от сто и седемдесет франка. Подлецът се беше почувствал унизен, защото го бяха накарали да се подчини пред очите на тридесет-четиридесет играчи. Притиснат между Матю и Галяни, той трябвало да отстъпи.
Затова уби по най-долен начин човека, който бе истинско олицетворение на чист и почтен авантюрист. Загубата ме засегна дълбоко и единствената ми утеха беше, че убийците успяха да надживеят жертвата си едва с няколко часа. Доста слаба утеха.
Като истински тигър Гранде им беше прерязал вратовете със скорост, достойна за шампион по фехтовка, преди да успеят да реагират. Можех да си представя колко кръв беше изтекла на самото място на случката. Глупаво се питах: „Кой ли се е наел да ги извлачи до клозета?“ Но не ми се говореше. Под затворените си клепачи виждах отново трагичния кърваво виолетов залез, осветяващ онази адска сцена с акулите, разкъсващи тялото на моя приятел… И изправения труп с откъсната ръка, който внезапно се втурна към лодката!… Истина е значи, че именно камбаната свиква хищниците и със звука си им подсказва, че ги чака кльопачка… Все още ми се привиждаха десетките перки със злокобните си сребристи отблясъци, плъзгащи се в кръг около нас като подводници. Сигурно бяха повече от сто… За него, моя най-близък приятел, всичко бе приключено — блатото го погълна докрай.
Да умреш на четиридесет години от удар с нож само заради някаква дрязга! Горкият. Не издържах вече. Не. Не. Не. Съгласен бях да се дам на акулите, но жив, рискувайки всичко в името на свободата си, а не омотан в чували, въжета и камъни. Без зрители — били те каторжници или тъмничари. Без камбанен звън. Ако ми е писано да бъда разкъсан, нека поне ме разкъсват жив, бунтуващ се срещу всички земни стихии в стремежа си да достигна до континента.
„Край вече. Никакви предварително изпипани планове за бягство. С две торби с кокосови орехи ще скоча от Дяволския и оттам нататък — каквото сабя покаже…“
В крайна сметка всичко щеше да е въпрос на физическа издръжливост. Четиридесет и осем или шестдесет часа? Дали нямаше опасност краката ми да се парализират от толкова дълго стоене във водата? Като прибавим и усилието на мускулите, за да се задържа седнал върху торбата с кокосови орехи… Ако имам шанса да попадна на Дяволския, веднага ще направя някои опити. Сега въпросът бе да се измъкна от Роаял и да ида на третия остров. После щяхме да видим.
— Спиш ли, Папи?
— Не.
— Искаш ли малко кафе?
— Може. — Седнах на хамака си и поех канчето с горещо кафе, което Гранде ми подаде заедно с една запалена цигара.
— Колко е часът?
— Един през нощта. Поех поста в полунощ и като те гледах, че продължаваш да се въртиш, реших, че още не си заспал.
— Правилно си решил. Смъртта на Матю достатъчно ме разстрои, но погребението с акулите ме разтърси съвсем. Беше кошмарно, знаеш ли?
— Няма нужда да ми обясняваш, Папи, представям си какво ти е било. Не трябваше да ходиш.
— Мислех, че историята с камбанния звън, който привличал акулите, е измислица. Пък и ги накарах да вържат камъка с метални жици — не можех да повярвам, че ще го разкъсат, преди да е потънал. Бедният Матю, цял живот ще помня тази сцена. А ти как успя толкова бързо да се справиш с Арменеца и Сан-Суси.
— Бях на другия край на острова и тъкмо поставях желязна решетка на месарницата, когато научих за смъртта на нашия другар. Това стана по обяд. Вместо да се върна в лагера, останах на работа, като казах, че трябва да дооправя ключалката на новата врата. Така успях да скрия в парче еднометрова тръба нож с две остриета. За целта издълбах дръжката на ножа, както и тръбата. В пет се върнах в лагера с това съоръжение в ръка. Копоят ме попита какво е това, отвърнах, че едната пръчка на хамака ми се е счупила и смятам да я заменя с тръбата. Беше все още светло и затова оставих тръбата в умивалните. Прибрах си я точно преди проверката. Започваше да се свечерява. Арменеца и Сан-Суси стояха прави пред хамака си, Паоло бе застанал малко по-назад. Знаеш, че Жан Кастели и Луи Гравон са храбри момчета, но са вече поостарели. Липсва им ловкост, за да могат да участват в подобен бой. Исках да привърша, преди да си се върнал, за да не си замесен. С предишните ти прегрешения, ако те пипнеха и този път, като нищо щяха да ти друснат максималната присъда. Жан отиде до единия край на помещението и загаси лампата, в противоположния край Гравон направи същото. Спалното остана почти неосветено от самотната петролна лампа по средата. В джоба си носех голям джобен фенер, даден ми от Дега. Жан тръгна напред, аз след него. Щом се изравнихме с тях, Жан вдигна ръка и им светна с фенера в очите. Зашеметен, Арменеца понечи да закрие очите си с ръка и в това време аз успях да му прережа гърлото. Сан-Суси, също заслепен, направи опит да нанесе удар с ножа си, но тъй като не виждаше нищо, го размаха във въздуха пред себе си. Толкова силно му забих острието, че отведнъж прерязах гръкляна му от ухо до ухо. Паоло се хвърли по корем и се търкулна под хамака. Жан в това време вече беше изгасил фенера и аз се отказах да преследвам Паоло. Това го спаси.