— А кой ги е замъкнал до клозетите?
— Това не знам. Вероятно са го направили хората от тяхната си тайфа, за да им измъкнат патроните.
— Но там, на мястото, трябва да е останало цяло езеро от кръв!
— И още питаш! Така, както ги насякох, трябва цялата им кръвчица да е изтекла. Идеята за фенера ми хрумна, докато острех ножа си, защото забелязах как един от копоите сменя в това време батериите на своето фенерче. Намислих, каквото намислих, и веднага се свързах с Дега, за да ми намери подобна лампа. Сега вече, ако искат, могат да пребъркват — един от ключарите върна фенера на Дега. Ножът също е изнесен оттук. От тази гледна точка нищо не ни грози. Аз нямам за какво да се виня. Убиха другаря ни, докато очите му бяха пълни със сапун, аз ги довърших, докато очите им бяха пълни със светлина. Сега сме квит. Какво ще кажеш, Папи?
— Добре си сторил и просто не знам как да ти се отблагодаря, задето толкова бързо си отмъстил за нашия приятел и отгоре на всичко си се погрижил да не ме замесиш.
— Да не говорим за това. Изпълних дълга си. Ти си страдал твърде много и така силно се стремиш към свободата си, че беше естествено да постъпя така.
— Благодаря ти, Гранде. Истина е, сега искам да се махна оттук повече от когато и да било. Затова ще те помоля да ми помогнеш да приключим случая дотук. Искрено казано, не вярвам Арменеца да е предупредил тайфата си, преди да нанесе удара по Матю. Паоло никога нямаше да допусне подобно подло убийство. Най-малкото защото последиците са му ясни.
— И аз мисля така. Но Галяни твърди, че всички са виновни.
— Да видим какво ще стане в шест часа. Аз няма да излизам да чистя клозетите. Ще се пиша болен, за да наблюдавам събитията.
Пет сутринта. Отговорникът на помещението се приближи към нас: „Момчета, какво смятате — дали трябва да повикам часовите? Току-що открих в клозета два трупа.“ Дъртият седемдесетгодишен каторжник искаше да ни убеди дори нас, че от шест и половина миналата вечер досега не е разбрал за убийството. Помещението сигурно беше цялото изцапано — мъжете, които се движеха напред-назад, не можеха да не стъпват в локвата по средата на коридора и така разнасяха кръв със стъпките си.
Гранде даде подобаващ отговор на лукавия старец:
— Как? Два трупа в клозета! И откога са там?
— Де да знам — отвърна дъртият. — Аз заспах снощи още в шест. Чак сега, като тръгнах да пикая, се подхлъзнах върху някакви петна. Щях да си разбия мутрата. Запалих кибрита и видях ония двамата.
— Ами извикай копоите, пък ще видим.
— Надзирател! Надзирател!
— Защо крещиш толкова силно, глупако? Да не е пламнал пожар?
— Не, шефе. В кенефа се валят два трупа.
— И какво очакваш — да ги възкреся ли? Сега е пет и петнадесет. В шест ще видим. Пази никой да не се приближава до клозета.
— Не може, господин надзирател. По това време всички стават от сън и тръгват да пикаят или да серат.
— Вярно, прав си. Чакай ще съобщя на отговорника.
Пристигнаха трима копои, един главен надзирател и още двама други. Мислехме, че ще влязат, но те останаха до входа.
— Казваш, че в клозета имало двама убити?
— Да, господин началник.
— Откога са там?
— Не зная, открих ги, като отидох да пикая.
— Кои са?
— Не видях.
— Ах, стара лисицо, тогава аз ще ти кажа. Единият от двамата с положителност е Арменеца. Иди да провериш.
— Наистина, Арменеца и Сан-Суси са.