— Добре, ще изчакаме проверката. — И си тръгнаха обратно.
В шест удариха първия сигнал за ставане. Отвориха вратата.
Двамата раздавачи на кафе тръгнаха от легло на легло. Зад тях вървяха раздавачите на хляба.
В шест и половина удари вторият сигнал. Слънцето беше изгряло и вече можехме да видим осеяния с кървави стъпки коридор.
Пристигнаха двамата коменданти. Вече беше съвсем светло. Заедно с тях пристигнаха осем надзиратели и докторът.
— Всички да се съблекат и да застанат пред хамаците си! Но това е истинска кланица, навсякъде има разнесена кръв!
Вторият комендант влезе пръв в клозета. Когато се появи отново, беше бял като платно.
— Те са направо изкормени. И, разбира се, никой нищо не е видял нито чул?
Пълна тишина.
— Старче, ти си отговорникът на това помещение. Двата трупа вече са се вкочанили. От колко време са мъртви, докторе?
— От осем-десет часа приблизително — отвърна докторът.
— И ти твърдиш, че си ги открил едва в пет сутринта? И преди това нищо не си видял, нито чул?
— Не, аз съм полуглух, пък и недовиждам. Навъртял съм седемдесет лазарника, четиридесет от които тук, в каторгата. Разбирате защо спя толкова много. Обикновено спя до шест, но сега се събудих в пет, защото ми се пикаеше. Голям късмет наистина — обикновено ставам едва след сигнала.
— Страшен късмет, прав си — съгласи се иронично комендантът. — То и за нас така беше по-удобно, защото всички можахме спокойно да се наспим през нощта — и надзирателите, и осъдените. Вие с носилките, вдигнете труповете и ги отнесете в лазарета. Докторе, искам да им направите аутопсия. А останалите да излязат голи на двора.
Един по един минахме покрай коменданта и доктора. Те внимателно оглеждаха всеки сантиметър от телата ни. Никой не беше ранен, само няколко от нас бяха опръскани с кръв. Обясниха, че са се подхлъзнали в клозета. Нас тримата с Гранде и Галяни ни огледаха много по-внимателно от останалите.
— Къде спите, Папийон? — Пребъркаха всичките ми вещи. — А ножът ви къде е?
— Снощи в седем вечерта надзирателят ми взе ножа още на входа на лагера.
— Вярно, така беше. Той вдигна голяма врява и ни обвини, че сме го пращали на сигурна смърт.
— Ваш ли е този нож, Гранде?
— Ами да, щом е до моя хамак, значи е мой.
Огледаха острието на ножа милиметър по милиметър, но той беше лъскав като нова стотинка, без петънце по себе си.
Докторът се върна от клозетите:
— Гърлата на двамата са били прерязани с нож с двойно острие. Били са убити прави. Нищо не разбирам. Как е възможно един каторжник да се остави да му прережат гърлото като на заек, без да направи опит да се защити. Сигурно има някой ранен.
— Сам виждате, докторе, хората тук нямат и драскотина по себе си.
— Онези двамата опасни ли бяха?
— Изключително опасни, докторе. По всяка вероятност именно Арменеца е убиецът на Карбониери, който бе наръган с нож вчера в умивалнята в девет сутринта.
— Ясно, и този случай ще отиде към архива — рече комендантът. — Задръжте за всеки случай ножа на Гранде. Сега всички на работа! Папийон, виждам, че сте се обявили за болен.
— Да, господин комендант.
— Не сте изгубили много време, за да отмъстите за приятеля си. Да знаете, че не съм глупак. За жалост не разполагам с доказателства и знам, че такива няма да се намерят. За последен път ви питам — никой ли няма какво да заяви? Ако някой пожелае да ме осветли по въпроса за това двойно убийство, ще го освободя от интерниране и ще го пратя обратно на континента. Давам честната си дума.
Пълна тишина.
Цялата тайфа на Арменеца се обяви за болна. Като разбраха това, Гранде, Галяни, Жан Кастели и Луи Гравон отказаха да идат на работа в последния момент. Помещението се изпразни от сто и двадесетте си обитатели. Бяхме петима от моята тайфа и четирима от тайфата на Арменеца. Наоколо се мотаеха още часовникарят, отговорникът, който мърмореше, че сега ще си скъса гърба от чистене, и още двама-трима, сред които един тип от Елзас — Дългия Силвен.
Силвен живееше сам. Имаше приятели, но не и тайфа. Беше извършил рядко срещано престъпление, заради което излежаваше двадесетгодишна присъда. Знаехме, че е човек на действието и много го уважавахме. Беше нападнал пощенския вагон на експреса Париж-Брюксел съвсем сам, беше се справил с двамата пазачи и бе изхвърлил в движение торбите с пратките. Съучастниците му ги бяха прибрали и превърнали в доста солидна сумичка.
Като видя, че двете тайфи си шушукат помежду си, всяка свита в собственото си ъгълче, без да знае за уговорката да не предприемаме действия в продължение на осем дни, той си позволи да ни заговори: