— Надявам се, че няма да се впуснете в някой дуел от типа на „Тримата мускетари“.
— Сега-засега не — отвърна Галяни. — Ще го оставим за по-късно.
— Защо по-късно. Никога не оставяй днешната работа за утре — възрази Паоло. — Но все пак аз не виждам причина да се избиваме помежду си. Какво ще кажеш по въпроса, Папийон?
— Имам само един въпрос: бяхте ли в течение на намеренията на Арменеца?
— Кълна ти се, Папи, че нищо не знаехме. И искаш ли да ти кажа нещо? Просто не знам как щях да реагирам самият аз, ако Арменеца беше още жив.
— Щом е така, нека да приключим завинаги с тази история — рече Гранде.
— Ние сме съгласни. Да си стиснем ръцете и да не говорим повече за тъжния случай.
— Дадено.
— Аз съм ви свидетел — додаде Силвен. — Радвам се, че й сложихте кръст.
— Да не повдигаме повече въпроса.
В шест вечерта камбаната отново заби. Докато я слушах, не можех да не си припомня снощната сцена и връхлитащото върху лодката тяло на моя приятел. Толкова потресаващо бе всичко, че двадесет и четири часа по-късно дори за секунда не пожелавах на Арменеца и Сан-Суси същата участ.
Галяни седеше и не продумваше. Знаеше какво точно се е случило с трупа на Карбониери. Гледаше втренчено в пространството и клатеше краката си, провесени от двете страни на хамака. Гранде още не се беше върнал. Не бяха минали и десет минути, откак камбаната заглъхна, и Галяни ми каза полугласно, все така, без да ме поглежда.
— Надявам се, че никоя от акулите, които разкъсаха Матю, няма да глътне и парче от онзи мръсник Арменеца. Би било тъпо, ако се намерят в корема на един и същи хищник, след като цял живот са били толкова различни.
Загубата на благородния и честен приятел наистина остави непоправима празнина в душата ми. Трябваше да се махна колкото може по-скоро от Роаял и да действам. Повтарях си тези думи ден след ден.
Бягство от лудницата
— Сега, като е военно време и наказанието за опит за бягство е толкова сурово, не можем да си позволим никакъв провал, нали, Салвидиа?
Така си говорехме двамата с италианеца със златния патрон, седнали в умивалнята. Току-що бяхме прочели заповедта за новите мерки, които щяха да се прилагат в случай на бягство.
— Страхът от смъртна присъда няма да ми попречи да предприема нещо. А на теб? — запитах аз.
— Не издържам вече, Папи, искам да бягам. Да става каквото ще. Помолих да ме пратят като санитар в лудницата. Знам, че в тамошния склад държат две бурета за по двеста двадесет и пет литра — значи достатъчно големи, за да направим сал от тях. Едното е пълно със зехтин, а другото с оцет. Ако ги вържем едно за друго толкова здраво, че никаква вълна да не може да ги раздели, има голям шанс да стигнем до континента. Онази част от оградата на лудницата, която гледа към морето, не се охранява. Вътре лудите ги наблюдават само един надзирател-санитар и двама каторжници. Защо не дойдеш с мен?
— Като санитар ли?
— Не може като санитар, Папи. Знаеш, че никога няма да те пуснат да работиш в болница. Отдалечена е от лагера, няма строг надзор, изобщо налице са всички условия, за да не те пуснат да припариш дотам. Можеш да дойдеш само като луд.
— Трудничко е това, дето ми предлагаш, Салвидиа. Когато един доктор те обяви за смахнат, той ни повече, ни по-малко ти дава право да вършиш безнаказано каквото си поискаш. Признава, че не носиш вина за постъпките си. Представяш ли си каква отговорност поема лекарят, подписал подобна диагноза? Можеш да убиеш някой каторжник или надзирател, или жената и детето на надзирателя. Можеш да избягаш, да извършиш каквото си щеш престъпление — правосъдието вече не може да те достигне. Максимума, който могат да ти направят, е да те затворят омотан в усмирителна риза. Подобен режим не може да трае вечно, един ден все пак смекчават условията. В резултат — не си принуден да плащаш за постъпките си, включително и опитите за бягство.
— Имам голямо доверие в теб, Папийон. Бих искал да избягам с теб. Направи и невъзможното, за да се престориш на луд и да дойдеш при мен. Аз от своя страна като санитар ще ти помогна да се справиш колкото може по-леко и ще облекчавам най-тежките ти моменти. Признавам, че сигурно е ужасно да живееш сред онези опасни луди, без самият ти да си луд.
— Отивай в лудницата, Ромеро, аз ще проуча въпроса и най-вече ще се заинтересувам за първите симптоми на лудостта, за да съумея да убедя доктора. Не е лоша идеята ти да си изпрося оправдателна бележка за всички мои действия отсега нататък.
Започнах да проучвам нещата по-изтънко. В библиотеката на лагера нямаше никаква литература по тази тема. Използвах всеки възможен повод, за да се допитвам до хората, които са били за по-дълго или по-кратко душевноболни. Лека-полека успях да си изработя следната сравнително ясна представа: