1. Всички луди изпитват жестоки болки в малкия мозък.
2. Често пъти ушите им бучат.
3. Тъй като са много нервни, не могат да остават задълго легнали в едно и също положение, без да бъдат разтърсвани от някой нервен пристъп, който ги събужда и предизвиква болезнен гърч в обтегнатото им до скъсване тяло.
И така, нужно бе да накарам околните да забележат тези симптоми, без да им ги натяквам директно. Лудостта ми трябваше да изглежда точно толкова опасна, че да принуди доктора да ме прати в лудницата, но без да може да оправдае прояви на насилие от страна на надзирателите. Не исках да получа усмирителна риза, ритници, намаляване на дажбата, бромови инжекции, ледени и горещи душове и прочее. Ако съумеех да изиграя ролята си добре, докторът щеше да се хване на въдицата.
Имах един довод в своя полза — никой не можеше да отгатне каква облага имам от това да се правя на луд. Лекарите не можеха да намерят никакво логично обяснение за симулация и от това шансовете ми нарастваха. Нямах друг изход. Отказаха ми да ме изпратят на Дяволския. А след убийството на моя приятел Матю тукашният лагер ми бе опротивял. По дяволите всички колебания! Решено е. В понеделник ще ида на преглед. Не, по-добре да не обявявам лично, че съм болен. Хубаво ще е това да стори някой друг, при това някой, който искрено вярва, че не съм наред. Ще се наложи да изиграя няколко сценки за смахнати в спалното. Тогава отговорникът ще докладва на копоите и те самите ще ме изпратят на преглед.
От три дни не спях, не се миех, ходех небръснат. Всяка нощ си биех по няколко чекии и почти не се хранех. Вчера попитах съседа си защо ми е откраднал от леглото една снимка, която, разбира се, никога не бе съществувала. Беднягата тържествено се закле, че не ми е барал вещите. След което предпочете да си смени хамака. Често пъти ведрото със супата престояваше в помещението няколко минути, преди да ни раздадат обяда. Приближих се към ведрото и се изпиках в него пред всички. Бяха вбесени, но мутрата ми явно успя да ги впечатли, защото никой не продума, а само приятелят ми Гранде запита:
— Защо постъпи така, Папийон?
— Забравили бяха да я посолят. — И без да обръщам внимание на останалите, отидох да си взема канчето и го протегнах към дежурния, за да ми сипе.
И в настъпилата пълна тишина пред очите на всички си изгълтах порцията.
Двата инцидента бяха достатъчни, за да се озова на другата сутрин пред доктора, без да съм молил за това.
— Е, докторе, как сте? — питах вече за втори път, а лекарят ме гледаше смаяно. Нарочно го фиксирах право в очите.
— Ами аз съм добре — отвърна най-после той. — А ти болен ли си?
— Не.
— Тогава защо си дошъл на преглед?
— Казаха ми, че вие сте болен. Радвам се, че не е истина. Довиждане.
— Чакай малко, Папийон. Седни срещу мен и ме погледни. — Той започна да оглежда очите ми с помощта на малка лампичка, която излъчваше съвсем тънък сноп светлина.
— Не успя да видиш това, което очакваше, нали, докторе? Много ти е слаба светлината, но все пак разбра, нали? Кажи, видя ли ги?
— Кои, бе?
— Стига си се правил на глупак. Ти доктор ли си, или ветеринар? Не ми казвай, че не си успял да ги забележиш, преди да се изпокрият. Или криеш от мен, или ме смяташ за глупак.
Очите ми блестяха трескаво от умора. Външният ми вид — мърляв и небръснат — беше изцяло в моя полза. Копоите слушаха шашнати, но аз не си позволявах нито едно рязко движение, което би могло да оправдае намесата им. От страх да не ме ядоса, лекарят се включи в играта и сложи ръка на рамото ми. Аз продължавах да седя.
— Вярно е, Папийон. Видях ги, но не исках да ти казвам.
— Лъжеш ме най-хладнокръвно, докторе. Нищо не си видял! Мислех, че се опитваш да видиш трите черни точици в лявото ми око. Самият аз ги виждам само когато гледам право напред или докато чета. Но ако взема огледалото и се огледам, от трите точки не остава и следа. Скриват се, щом пипна огледалото.
— Нуждае се от хоспитализиране — отсече докторът. — Водете го направо в болницата, без да се връщате до лагера. Казваш ми, че не си болен, така ли, Папийон? Може и да си прав, но аз те намирам за много уморен и ще те пратя на едно място, където ще си починеш за няколко дни. Искаш ли?
— Все ми е едно. Болницата, лагера — все са на островите.
Първата крачка беше направена. Половин час по-късно вече бях в болницата в добре осветена килия с чисто легло и бели чаршафи. На вратата висеше бележка: „Под наблюдение“. Със силата на самовнушението малко по малко наистина започвах да се превръщам в откачен. Това бе опасна игра — кривенето на устата, навикът да хапя долната си устна, — всички тези тикове бях изучил толкова добре пред огледалото, че понякога се улавях да ги правя неволно. Не е здравословно да се забавляваш дълго време по този начин, Папи. Усилията ти да се покажеш смахнат могат да доведат до опасни последици. И въпреки това трябва добре да си играеш ролята, ако искаш да успееш. Да вляза в лудницата, да ме обявят за човек, който не може да носи отговорност за постъпките си, и да избягам заедно с приятелчето ми! Бягство! Тази вълшебна дума ми слагаше криле. Вече можех да се видя яхнал двете бурета на път за континента заедно с моя другар — италианския санитар.