— Кълве ли, Папийон? — попита ме главният надзирател.
— Цъ, не ще. Знаеш ли, винаги, когато пусна въдицата, се появява една малка рибка, която ми върви по петите и щом голямата риба се приготви да клъвне, малката я предупреждава: „Внимавай, не кълви, защото Папийон се опитва да те хване.“ Затова никога нищо не хващам. Въпреки това продължавам да се опитвам. Може би някой ден ще успея да измамя някого.
Чух как копоят казва на санитаря:
— С тоя е свършено.
Когато се храня заедно с другите в столовата, никога не успявам да си изям лещата. Има един великан, дълъг най-малко метър и деветдесет, с окосмени като на маймуна ръце, крака и гърди. Той ме е избрал за жертва. Винаги сяда до мен. Лещата ни я сипват, докато е още вряла, и трябва да почакаме да изстине, преди да я изядем. Взимам дървената си лъжица и малко по малко успявам да хапна няколко хапки. Айвънхоу — защото той се мисли за Айвънхоу — хваща чинията си, прави фуния с ръце и поглъща всичко на пет глътки. После важно се пресяга, взима моята чиния и постъпва по същия начин. Като опразни чинията, я тръсва шумно пред мен и ме поглежда с кървясалите си очи, сякаш иска да ми каже: „Видя ли аз как ям леща?“ Започна да ми писва от Айвънхоу и тъй като още не бях определен за напълно луд, реших да направя удара си на негов гръб. Него ден пак ни дадоха леща. Айвънхоу не пропусна случая да се настани отново до мен. Смахнатата му физиономия сияеше — той отрано предвкусваше удоволствието от това, че ще ми свие порцията. Издърпах пред себе си тежката гарафа с вода. Още щом великанът надигна чинията ми и започна да излива съдържанието й в гърлото си, аз станах и с всички сили стоварих гарафата върху главата му. Великанът се срути, надавайки животински крясъци. В същата секунда всички луди се нахвърлиха едни върху други, въоръжени с чиниите си. Започна се невъобразима какофония. Боят се вихреше под съпровода на различни видове писъци и викове.
Озовах се в килията си, занесен там като чувал от четирима яки санитари, които действаха бързо и без много-много да се церемонят. Крещях като обезумял, че Айвънхоу ми е откраднал портфейла и паспорта. Този път работата стана. Докторът се реши да ме обяви за неспособен да нося отговорност за постъпките си. Всички копои потвърдиха, че съм кротък луд, но на моменти мога да ставам и много опасен. Айвънхоу се сдоби с огромна превръзка около главата. Подразбрах, че съм му отворил бая голяма пукнатина от около осем сантиметра. Слава Богу, че не ни пускаха на двора по едно и също време.
Успях да говоря със Салвидиа. Той вече се бе сдобил с отпечатък на ключа от склада с буретата. Търсеше начин да си осигури достатъчно метални жици, за да може да ги върже едно за друго. Казах му, че се боя да не би металните жици да се изпочупят, когато двете бурета започнат да се блъскат в морето. По-разумно би било да използваме въжета, защото са по-еластични. Той щеше да се опита да намери — можехме да използваме и жици, и въжета. Трябваше да извади още три ключа — един от вратата на килията ми, един от коридора, който води към нея, и един от главния вход на лудницата. Часовите се сменяха рядко. Един копой дежуреше по четири часа. Смените бяха от девет вечерта до един през нощта и после от един до пет. Двама от копоите използваха времето на дежурството си, за да си подремнат, и изобщо не обикаляха наоколо. Разчитаха на каторжника санитар, който будуваше вместо тях. Значи откъм тази страна всичко беше наред, трябваше само да проявим търпение и да издеяним още най-много месец.
Излязох на двора и главният надзирател ми подаде една долнопробна запалена пура. Макар и долнопробна, тя ми се стори прекрасна. Гледах човешкото стадо от голи мъже, които пееха, плачеха, ръкомахаха с некоординирани движения, говореха си сами. Бяха все още мокри от задължителния душ, с който ни обливат, преди да излезем на двора. По хилавите им безпомощни тела личаха следи от получените удари, от самонараняванията, от въжетата на усмирителната риза. Това бе наистина дъното на блатото. Колко ли от тези нещастници са били обявени за напълно нормални от френските психиатри по време на следствието?
Тинтен — наричаха го Тинтен — беше от моя конвой от 1933 г. Убил някакъв тип в Марсилия, след което го натоварил на файтон, закарал го в болницата и го стоварил там с думите: „Дръжте, погрижете се за него, защото мисля, че е болен.“ Бил задържан на място и съдебните заседатели имали наглостта да го обявят за съвсем нормален. А по онова време трябва вече да му е хлопала дъската, за да свърши подобна дивотия. И така, седеше си Тинтен до мен. Страдаше от непрекъсната дизентерия. Приличаше на жив труп. Гледаше ме с безжизнено сивите си тъпи очи. Каза: „Коремът ми е пълен с малки маймунки, земляк. Някои от тях са много зли, хапят ми червата, когато се ядосат, и тогава започвам да кървя. Има и едни други, косматички. Лапите им са леки като перца. Галят ме внимателно и пречат на лошите да ме хапят. Когато добрите маймунки се заемат да ме защитават, преставам да кървя.“